RSS
Aug 22

Национална стратегия за устойчиво развитие. Политики за разкриване на „зелени” работни места – І част

От две десетилетия в глобалното пространство се тиражира понятие, което често не е разбрано в пълния си смисъл, а съдържанието му започна да се обогатява дотолкова, че вече е трудно да се каже какво точно означава. Понятието за „устойчиво развитие”, първоначално въведено от комисията на ООН, известна по името на своя председател – бившия министър-председател на Норвегия – г-жа Гру Харлем Брундтланд, влезе в речника на редица управляващи и експерти, които се изказваха по най-разнообразни теми: икономистите говореха за устойчив икономически растеж, социалните експерти – за устойчиво развитие на социалната сфера, а синдикатите – за устойчиво развитие чрез разкриване на нови работни места и намаляване на безработицата. Не можем да отречем факта, че във всеки един от тези случаи понятието звучи повече от логично, когато то отразява една положителна посока на развитие на тези сфери.

Оригиналната формулировка на това понятие има още по-широк обхват: „Устойчивото развитие е такова развитие, което удовлетворява нуждите на сегашните, без да подхвърля на риск способностите на бъдещите поколения да удовлетворяват своите нужди.”[1] Тази дефиниция на понятието води до извода, че е необходимо да се водят такива политики, да се насърчават и реализират такива мерки, така че ресурсите, с които човечеството разполага, да се използват по начин, който няма да ощетява бъдещите поколения. Трябва да се създаде механизъм, по който обществото сега да живее толкова добре, колкото би живяло и утре, ако не и по-добре.

Така например, ако една страна вземе външен дълг, то тя трябва да прецени рисковете за хората, които ще връщат този дълг след време – в противен случай едно поколение би се радвало на богат живот, просперитет, безконечно „разхлабване на коланите”, а след 20-30 години, ако не са пресметнати рисковете, обществото ще страда от грешките на предшествениците си.

Не е чудно, че формулировката за „устойчиво развитие” предизвиква заблуда, защото централният въпрос, който се поставя на конференцията на ООН в Рио де Жанейро през 1992 г., е всъщност за използването на природните ресурси, които трябва да се експлоатират по такъв начин, че да имат време за регенерация – способност, която природата притежава, но много често не й се дава възможност да поеме глътка въздух и тя бива изтощавана до необратими предели.

На конференцията в Рио представителите на 179-те страни, сред които и България, се ангажират да интегрират в своите национални законодателства стратегии за устойчиво развитие, чрез които да се създаде благоприятна среда за съществуването и дейността на човека и за качественото подобряване на неговия живот.

В България Министерство на околната среда и водите (МОСВ) е изпълнител на законодателството в сферата на околната среда, като съществуват множество закони, които регламентират мерките в тази насока, но те не са обединени в обща стратегия. Националната стратегия за устойчиво развитие на България е все още в проект, датиращ от 2007 г., който следва да бъде приет в най-оптимистичния случай през август 2012 г.

Основните области, засегнати проекта на стратегията са:

„ - екологични въпроси – засягат състоянието на природното равновесие;

- икономически въпроси – отнасят се до екологоемкостта на производството;

- социални въпроси – свързани са със стопанските и природните условия на живот на населението: заетост, образование и обучение, здраве, достъп до здрава природна среда, отговорно и споделено управление, както и намаляване и елиминиране на неустойчивите модели на производство и потребление.”[2]

Фактът, че проектът е отпреди 5 години, го прави неизползваем в съвременния контекст, когато България изпитва неблагоприятните ефекти от световната икономическа и финансова криза, отчитат се рекордни нива на безработицата, а доходите често са под жизненото равнище.

Морално остарелият проект за Национална стратегия за устойчиво развитие на България се оказва, че не предвижда една важна за осъществяване целите на стратегията мярка – насърчаването на разкриването на „зелени” работни места. Подобна мярка се предвижда в един друг нормативен акт на законодателния орган – Законът за насърчаване за заетостта (ЗНЗ), а мярката се реализира от Агенцията по заетостта в България. Логично е отделните институции на изпълнителната власт да изпълняват в синхрон целите на една обща стратегия, но какво се случва, когато една мярка изобщо липсва?

Очевидно е, че България в момента върви по наклонената плоскост на предчувствията за това кое е добре да се направи или пък отговаря на ситуативно на поставени изисквания от страна на европейските партньори в лицето на ЕС. Сякаш върви слепешката и се опитва да намери най-доброто решение, но няма план, няма стъпки, които да изпълни последователно, така че да гарантира добър резултат.


[1] БЛИЗНАКОВ, Георги, ТАБАКОВА, Венета, ЗАГОРОВ, Орлин. Екология и устойчиво развитие. Международен образователен център – София. София, 2004, с. 152

[2] Из Проект на Националната стратегия за устойчиво развитие на България от 2007 г.

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови