RSS
Apr 8

Български етнически модел: социален и цивилизационен резултат

„Български етнически модел” е една от фундаменталните идеологеми на Прехода в България (1989-2010). Политическата коректност предполага неговото обявяване за голямо завоевание, за особена далновидност, пример за подражание от други страни.

Обратно, критиците му са крайни, като го обявяват за национално предателство с фатални последици за българската нация и държава. Къде е истината?
Истината не е в пламенните аргументи, не е в крайните субективни оценки, не е в защитата на политическото реноме на основни политици на Прехода. Истината се оглежда в социалната структура, в динамиката на икономическите и гражданските позиции на така нар. „мнозинство” спрямо така нар. „малцинства”, в цивилизоването или деградирането на самите малцинства. Истината е в достоверната социологическа картина за стратификационния профил на населението, за степента на интегрираност или дезинтегриране, за реалното участие чрез труд и капитали в икономиката на страната.
Преходът тласна България към рязко икономическо разслояване – богатството стана „космическо”, с олигархична структура на прословутия „1%”, или по-точно на 0,1% от населението. То предизвика поляризиране на социалната структура и към цивилизационно разслояване. Вместо приближаване и сплотяване в общо културно и гражданско пространство „по пътя към Европа” бе генериран обратен процес – към културно и общностно раздалечаване, стимулира се етнизиране на социалните конфликти, голяма част от обществото фактически се отдалечава от цивилизована Европа, издигат се културни и политически бариери между основните етно-народностни, религиозно-традиционни, поколенчески и професионални слоеве и общности.
Социалната поляризация в България за две десетилетия се разтегна много по-крайно отколкото в останалите страни на ЕС, много по-остра е отколкото при други нови членове в ЕС като Чехия и Словакия, Словения и Унгария, Полша, отколкото е в съседна Гърция.
Откъм дъното на пирамидата, се натрупва огромна като процент гражданска маса. Количеството й самo по себе си е проблем. Проблемът се удвоява, когато това население е компактно живеещо и се отделя от другите – като анклави на мизерията и примитивизма. Проблемът се утроява, когато това компактно и отделящо се население се самоорганизира в някакво свое алтернативно общество – на религиозен и етно-народностен принцип, на племенен или феодален принцип. Често демографски това са общности с много по-висока раждаемост, заредени са с голяма жизненост, закономерно и често прерастваща в агресивност спрямо гражданското общество на мнозинството и държавата.
Това, в рамките на обществото и държавата като цяло, е принципно изоставащ и изключващ се цивилизационен сегмент. Това е „зона на здрача”, „сива зона” в обществото и държавата. В нея по-често се живее на архаично племенен или откровен феодален принцип. Често тези компактни общности възприемат конфликтността с институциите на държавата като начин на общностно мислене, като стратегия за постигане на интересите си, като жизнена философия и заучено поведение.
Когато говорим за поляризация е добре днешният стратификационен профил да бъде огледан в предишните профили на обществото от 80-те и 90-те години. За да се види откъде идваме и закъде сме се запътили. За да имаме рационални аргументи срещу съвременните идеологеми и политическа митология<1>.
Посоката и динамиката на процеса се демонстрира от схемите на Николай Тилкиджиев – въз основа на изследване от 2003 г. Профилът се потвърждава от данни на АССА-М, вкл. 2011 г.


Профилът за България от 80-те години очевидно прилича на типичния профил на общество на средната класа – какъвто е профилът и на повечето западноевропейски държави от началото на 80-те години. Неслучайно България по онова време, според Индекса на човешкото развитие (Human Development Index), през 1985 г. заема 34-то място, в зоната e на страните с „висока човешкаразвитост” (high human development).
През 1990 г. започва пропадане. Само за първите 10 години Преход около 45 по-изостанали държави настигат или задминават България (Human Development Report, 2001). България очевидно пропада в рейтинга си – от високо-развита изпада в зоната на средно-развитите страни, което в европейски мащаб и контекст на практика означава маргинализиране.
В началото на 90-те социалните низини се разрастват ускорено – от 6,9% делът скача на 19,1% – трикратно увеличаване. При това с остро усещане не само за рязко обедняване, но и за затъване в дълбока бедност и деградиране. Тогава аутсайдерските слоеве все още са малко – 8%, но тенденцията е към двойно увеличаване.
Към 2000 г. според самооценката на населението вече преобладава бедност – общо 74%.
В 54% от случаите това е дълбока бедност в остри, крайни и критични форми. Настина горчива гражданска самооценка, която определено не е ласкава относно социалната цена на Прехода в България.

В зоната на благоденствието са общо едва около 1/4 от населението, останалите са под субективни и обективни прагове на бедност, а вследствие и с някаква степен на изключване. Това с особена болезненост се отнася за най-долните два слоя. Над тях има един трети граничен слой на относителна бедност. При него обективният стандарт е доста над границата за абсолютна бедност, но субективно отново става дума за голям брой хора и общности, които са депресирани от усещане за несправедлива и незаслужена, за деформираща бедност, за стоварила им се без лична вина бедност.<2>
И така, за 22 г. Преход в България ясно се оформиха 4 цивилизационни части<3>: първата, модерна и привилегирована – съответства на същността, манталитета и дейностните форми на Третата вълна (по Алвин Тофлър); втората част на обществото, базова и инерционна – съответства на същността, манталитета и дейностните форми на Втората вълна; третата част на обществото, инерционната и отживяла – съответства на същността, манталитета и дейностните форми на Първата вълна; четвъртата част на обществото, архаична и трудно съвместима със съвремието – съответства на същността, манталитета и дейностните форми на пред-държавни племенни форми на общности и микрообщества.
Четирите цивилизационни части на обществото имат принципно различно отношение към икономиката и държавата, към труда и неговата икономическа ефективност и обществена значимост. Едните издърпват и модернизират икономиката, докато другите я затискат към непроизводителност и примитивност. В това отношение четирите цивилизационни части на съвременното общество имат ясно проявен специфичен облик.
Първите работят, но преди всичко за себе си, много работят и печелят, но нямат рефлекса или им се изплъзва идеята за съвместяване между личния и обществения интерес, рядко и трудно проявяват качеството лоялност. Или се отпускат в психиката на консумативността и хедонизма, поради което принципно се отчуждават от труда и професията, възприемат ги инструментално, при възможност избират паразитни форми на просперитет.
Вторите работят с доминиращо чувство за социална принадлежност, обвързаност и зависимост, която не са склонни да пренебрегват, имат развито чувство и рефлекс за обществена полза и дисциплина, за лоялност към колектив, общност и институция. При самооценката им важно място заема производителността на „съвкупния работник”, в които участват, качеството и ползата от общия продукт, за който имат личен принос.
Третите, работят много, но получават малко и все по-недостатъчно, относително обедняват и затъват в по-дълбока бедност. Това принципно ги демотивира трудово и професионално, изправя ги пред интеграционна дилемата – да продължат като трудови и интегрирани хора, или да се обезсърчат и отпаднат от трудовия контингент и да потърсят други източници за доход и преживяване, или в крайните случаи да се лумпенизират чрез алкохол и леност, домашно насилие и родителска безотговорност, девиация и престъпност.
Четвъртите закономерно развиват паразитни стратегии на живот и оцеляване. Трудът при тях придобива форми на жестока свръхексплоатация, която се стоварва върху най-слабите в общността – жените, децата, зависимите бедни. Огромна част от тях са заети в сива и черна икономика. Техните общности са граждански резервоар за „трудовия ресурс” на криминални организации – за просия и проституция, за трафик на хора, за всякакви престъпления. Всичко това е доминираща форма на труд и живот, особено когато става дума за гето-общности, за компактно живеещи общности в гета – с масова малограмотност и неграмотност, с масова дългосрочна безработица и самоорганизиращи се чрез феодални властови структури (строго патриархални или криминални).
Обществените хоризонти на четирите цивилизационни части на обществото също са с качествено различен обхват.
Племенните общности са капсулирани в своето ограничено групово пространство – на квартала и гетото, на селото и максимум на общината. Земеделско-работническите бедни и нискокултурни общности отместват своя обществен хоризонт максимум до мащаба на националната държава и традиционната политическа география. Общностите, съответстващи на индустриалната Втора вълна мислят света като взаимосвързан. Но това е ясно структурирано и парцелирано цяло – поради твърдите държавни граници, ревнивото национално себелюбие, религиозните линии на обособяване. Накрая, общностите, съответстващи на Третата вълна, мислят света също взаимосвързано, но като нещо единно и космополитно – те са принципни противници на ограничаващата държавност, на стагниращата национална традиция, искат светът да бъде едно общо аморфно пространство – лесно достъпно за мобилния и инициативен индивид, за творческата амбиция, за експеримента и авантюризма, както и за хедонистичното търсене на екзотичното и провокиращото.
Четирите цивилизационни части на обществото се движат с различна скорост в тунела на Прехода и модернизацията, а и в различна посока.<4>
Четирите цивилизационни части имат различен обществен манталитет и способност за интегриране в обществото и държавата. Имат различно отношение към обществено-полезния труд, различна мотивираност за лично, групово и общностно включване и принос при създаване на общественото богатство. Те в различна пропорция се включват към производителната и социализираната или към паразитно-консумативната и рискова част от обществото.
Наред с другите си отлики, четирите цивилизационни части имат и принципно различна мотивация за семейство, за приемственост между поколенията в семействата и родовете. Носители са на различни доминиращи ценности и ангажираност при възпроизводството на населението и на своите общности. Различна до полярност е детеродната им норма, с различна степен на отговорност се отнасят към своите деца, имат различни стратегии за инвестиции в и чрез своите деца.
Наред с другите си отлики, четирите цивилизационни части имат и принципно различна мотивация за семейство, за приемственост между поколенията в семействата и родовете. Носители са на различни доминиращи ценности и ангажираност при възпроизводството на населението и на своите общности. Различна до полярност е детеродната им норма, с различна степен на отговорност се отнасят към своите деца, имат различни стратегии за инвестиции в и чрез своите деца.
Градацията е между двете крайности: (1) от принудено раждане още от ранна детска възраст (12-14 години) и след това без елементарни форми на контрацептивна култура и медицинска профилактика цикъл от още няколко поредни раждания – често без обгрижваща семейна среда и мъжко партньорство, при крайна бедност и мизерия в бита, сред рискова поведенческа среда; (2) до въздържане от раждане дори на едно дете, раждането му в критично висока възраст на жената (близо или след 40-те) – често при свръхобгрижване и протективност от страна на майката, в условия на детска самота и изолираност, с възпитаване в индивидуализъм и свръхамбициозност, снобизъм и самоцелен кариеризъм.
Има основание тезата, че в съвременното общество доминира негативната социална селекция – във властовото пространство и при заемането на привилегированите обществени позиции.<5> В твърде много и особено важни обществени дейности и институции често просперират хора, които са безскрупулни и безотговорни, морално тъпи и без елементарна социална сетивност, агресивно егоцентрични и натрапчиво себелюбиви. В такава обществена ситуация различията между разглежданите четири цивилизационни части стават важни именно като разслояване на обществото – разслояване, при което деструктивната и непроизводителната маса от населението набъбва, измества и обезсилва другите, придава своя човешки облик на обществото и държавата като цяло.
Казано метафорично, когато в кацата с мед попадне само капка катран, тя може да се изтласка встрани и да не вгорчи меда. Когато бъде излята цяла чаша с катран, медът като цяло загорчава. А когато бъде излята цяла кана с катран, медът просто вече няма да може да се яде – това ще да е вече каца с катран, а не с мед.
Става дума именно за цивилизационно разслояване. А то самo по себе си е дилема пред целостта и устойчивостта на обществото и държавата. Изисква от общественото мислене преоценка на основни идеологеми – съвременните идеологеми за свободата на самоопределение и гражданските права, за толерантността към различните и обществената отговорност и интегрираност, за спонтанността и социалното инженерство на държавата.<6>
* * *
Основният проблем е, че става дума за изостряща се цивилизационна несъвместимост – това е истинската опасност за България. Освен всичко друго, както беше посочено по-горе, и поради опасността от повишаване на социалната конфликтност в обществото и държавата. Конфликтност, не само в следствие от нарастващата класова поляризация в съвременното „глобализирано” общество, но и поради проявите на цивилизационна несъвместимост между някои от общностите и съсловията вътре в обществото. Цивилизационното разслояване се утвърждава и възпроизвежда преди всичко чрез образователно и културно разслояване сред младите поколения, децата и младежите. През последните две десетилетия процесът в България е крайно неблагоприятен.
Като цяло се сваля общото културно и социално-социализационно равнище на населението. Това е изключително важно системно измерение на възпроизводството, което предполага специален и внимателен анализ. Без него общият анализ на възпроизводството на населението и трудовите ресурси би останал без център, подхлъзнат някъде встрани към второстепенни неща, към следствия и видимости без да се откроява сърцевината.<7>
В дъното на пирамидата рязко и бързо набъбва полюсът на малограмотните и неграмотните слоеве – преди всичко сред циганите, в по-малка степен сред българските турци, но съвсем не за подценяване като дял и сред народностните българи. Става дума за пропадане и общностно запечатване далеч под минималната гражданска граница за образованост и културност – онази минимална граница, която е задължителна по Конституция и необходима заради високото институционално и технологично ниво на обществото. Става дума по същество за минимална граница, чрез която по същество се визира гражданската нормалност в едно модерно европейско общество, каквото в общ план е българското.

Социалното разслояване и степента на поляризация, обособяването при цивилизационното разслояване има големи различия в трите основни етно-народностни общности в България. Демографската статистика показва, че неграмотността вече е генерирана в порядъка на десетки проценти. Вече са извънредно висок процент сред 15-19 годишните бъдещите граждани, които ще останат без първична грамотност (стигнали са максимум до 4-ти клас). При народностните българи практически неграмотните са 9%, при турците – 24%, при ромите – 64%.<8> Очевидно, при българите проблемът вече е достатъчно остър, при турците – не малка част рискуват да се смъкнат цивилизационно в аутсайдерска примитивност, при циганите/ромите – социалното блато се е разширило катастрофално, цивилизационният регрес е в огромен мащаб.

Профилът на народностните българи (около 80% от населението) съответства на усреднения общ профил в страната, с малко по-свити низини – мнозинството се удържа над критичните зони на дълбоката бедност и аутсайдерската мизерия. Но въпреки това за две десетилетия там са пропаднали над 30%, което самo по себе си е значителна гражданска маса.<9>
Този стратификационен профил е близък до средноевропейския, но откъм една сравнително по-бедна и периферна европейска страна, напр. Португалия и Испания, дори Италия и Гърция. При народностните българи проблемът е преди всичко откъм елитите – те са минимален процент, който в най-високите страти дори не се хваща от такива представителни социологически изследвания.
Още проблем е, че високите и средните слоеве на средната класа е твърде малък, вероятно около 3 пъти е по-свит спрямо типичния западен цивилизационен профил. Точно това е количественото измерение на видимостта и гражданското усещане, че в България „няма средна класа”. Средните слоеве не са достатъчно масови, за да посредничат надеждно между елитите и низините, за да балансират социалната йерархия като цяло.
Сред низините с усещане за деформиращо дълбока бедност са 16%, плюс още 16%. Всъщност това са българи с премазано гражданско самочувствие на мизерстващи хора. Така се самоопределят 1/3 от всички. Обективно вероятно тази маса е наполовина по-малка, но самото съзнание за бедност и мизерия, за пропадане към бедност и мизерия е депресиращо. То култивира масова култура на бедността, както и трайна отчужденост от властта и политиката, дори озлобление спрямо тях. Общото гражданско усещане и оценка е, че за две десетилетия социалният профил на народностните българи масово и рязко се е смъкнал надолу. В крайна бедност за затънали много хора. Но по-масовото поразяване е, че проблемът „обедняване”, относителното обедняване и декласиране, е засегнал огромната част от населението – около 80% от цялото население.
При българските турци изходният стратификационен профил е подобен на този сред народностните българи. Силата и натрупването е в средните слоеве, плюс интегрираните слоеве на ниската класа – работническа, земеделска, чиновническа, търговска. Няма масирана дълбока бедност, самооценката за мизерстваща бедност е в порядъка на 4-7%.

Само за 15-ина години според самооценката този профил рязко деградира. Остава минимален типично олигархичен елит, който концентрира огромно богатство и власт, престиж и господарско самочувствие. Под него се регистрира скъсване на социалната йерархия, практически нулеви стойности за два съединяващи слоя.
Самооценката е за критично обезлюдена средна класа – тя просто се е стопила. Долната средна класа е анихилирала или по-точно – масово е пропаднала надолу към низините, от 29% се свива до 6%. Тук става дума за огромно количество декласирани хора и семейства, а вероятно и за цели селища и общини с много такова население. Ниските слоеве на българските турци масово са се придвижили надолу – към относителна бедност с голяма дълбочина, както и отвъд границата на абсолютната бедност. Виждате катастрофалното за тази общност набъбване на най-ниския слой – от 4-7% той рязко набъбва до 50-70%.
От такава гл.т. да е жив и здрав цивилизаторският преход в България, да ръкопляскаме на турското ДПС, което така добре се грижи за своя електорат, да слушаме западните правозащитни организации, които така действат, че всъщност толерират подобна „загриженост за онеправданите” при бившия социализъм български турци, да е жива и здрава съседна братска Турция, която очевидно има изгода тук, в България, „нейните” турци да са така бедни и социално безпомощни!
Самооценката за деградиране и пропадане на социалната структура е категорична. Първата обективна причина вероятно е масовата турска емиграция през 1989-1992 (около 400 хил. души). Сред заминалите към Турция преобладаващата част бяха образовани хора, с професия и възможности за добра светска кариера и по-висок стандарт в Турция. Бяха сравнително по-млади хора, чието съвкупно образователно равнище е значително по-високо в сравнение с останалите в България турци. Втората причина е типично олигархичният и социално-поляризиращ модел, който ДПС наложи върху „своята” електорална маса. Партията активно и целенасочено създава своя чиновническа и бизнес номенклатура, образова я, целенасочено и организирано повишава културното и професионалното равнище на тези хора, но като брой това не са много хора – оказва се, че статистически те почти не се улавят от националните представителни изследвания. Освен това този процес стана извънредно активен едва през последните 10-12 години, поради което още не е натрупана достатъчна гражданска маса, за да се открои в стратификационния профил.
Трето, сред народностните турци в България чувствително пропада равнището на ниските работнически, земеделски и чиновнически слоеве. Преди те се оценяват като имащи сравнително добър стандарт и гражданко самочувствие. Тези, които са удържали такъв статус са намалели над 4 пъти, останалите са пропаднали надолу към различни степени на бедност и декласиране.
Ако търсим обективни причини, следва преди всичко да се отбележи рязката деиндустриализация в районите, в които живее компактно турско население или мюсюлманско население, което е склонно да се турчее. Деиндустриализация означава на практика стопяване на интелигенцията, на хората с висше образование, както и на огромна част от хората със средно образование – за тях вече в тези райони има малко работа, а това е пряка икономическа причина младите да не са заинтересовани да продължават образованието си след основно. Като цяло поради рязката и почти тотална деиндустриализация в много от тези райони много от останалите български турци и други мюсюлмани хората цивилизационно се връщат от индустриалната епоха на Втората към предишната земеделска епоха от Първата вълна. Бедността и декласирането е само едно от важните измерения на такъв цивилизационен регрес.
В такива райони качеството на наличните работни места рязко се снижи още в първите години на 90-те – към по-примитивна работа в земеделието, както и към ниско квалифицирана работа на мъжете в строителството, или на жените в шивашки и други подобни цехове. Това са райони, в които и преди имаше масов тежък земеделски труд (тютюн, картофи, планински билки и плодове, дърводобив), но през последните две десетилетия, вместо развитие се получи обратното.
Именно върху тази икономическа и материална основа през разглеждания период българските турци в голямата си част бяха тласнати към свое етно-народностно и религиозно-политическо обособяване и самосегрегиране. Вследствие от това на практика те не постигнаха социален прогрес и просперитет, за огромна част от тях стана обратното. По същество това е икономическото и социалното измерение на обсъждания тук „етническия модел”.
При циганите/ромите изходният профил, деградиращата тенденция и сегашната ситуация са аналогични. Преди две десетилетия те също са имали много по-добра и здравословна социална структура. Тогавашната си крайна бедност циганите оценяват едва на 5-9%, плюс дълбока бедност още около 14% – общо около 23%.
Тук следва да се каже, че социалният профил на българските цигани в края на 80-те е резултат от активна и многопосочна държавна политика през 60-80-те години. За съжаление след 1990 нещата рязко се обърнаха. Сега само най-ниската аутсайдерска зона обхваща над 60% от циганите в България. Такава самооценка за крайна бедност е наистина екстремална, жестока е съответната й обективна реалност.
Значителна част от циганите фактически прекъснаха своята цивилизационна инерция и се върнаха назад, вкл. запушвайки се демографски и изтощавайки се социално чрез раждане на много деца, за които нямат ресурс да се грижат добре и съгласно съвременните културни стандарти за цивилизовано родителство.

След масовото принудително изтласкване в безработица голяма част от самите цигани, от техните родови, селищни и квартални общности сами – и принудено, и съзнателно – фактически се оттеглиха от пазара на труда. Обективното икономическо изтласкване се  съчета със субективно самооттегляне. Голяма част от тях не положиха усилия за връщане в пазара на труда, още по-малко за успех в конкуренцията за работни места и добри статуси. Значителна част от тях приеха девиантните форми за доходи – чрез просия и джебчийство, чрез проституция и детска експлоатация, чрез повишена раждаемост заради социални помощи, чрез форми на криминалност.
Така се стигна до сегашния стратификационен профил сред общността на циганите. Една част от тях са интегрирани в обществото и светлата икономика. Но друга огромна част са изтласкани в зони на дълбока бедност и маргиналност, затварят се в гето-общности, приемат като вътрешно-общностна норма малограмотността и неграмотността. Става връщане назад към примитивни пред-държавни племенни форми на съществуване.
* * *
Тук е мястото да се подчертае, че има съществени цивилизационни разлики между двете „етнически малцинства” – турците и циганите в България.
Турците са гражданска маса с изключително силна народностна спойка – по линия на мюсюлманството, чувството за принадлежност и лоялност, дисциплината, както и поради страх от наказателна реакция при непослушание – в условията на политическа и икономическа инвазия на тяхната партия ДПС и на нейния елит и номенклатура. При турците действа изключително силно чувство за традиционна общност и колективна съдба. Всичко това се допълва и от наличието на съседна Турция, към която българските турци биват тласкани като към „истинска” Родина, целенасочено им се създава съзнание и организираност като на турска народностна и държавна диаспора тук, в България. Българските турци имат своя една единствена, високоорганизирана, целенасочено действаща, тоталитарно йерархизирана партия, при това не само регионално, но и национално овластена партия (8 години, 2001-2009). Това само по себе си е от изключително значение.
Докато сред циганите/ромите в България има десетки различни родове и кланове – с различен произход и културно равнище, с различен манталитет. Поради тази си първична разроеност те не са в състояние да се организират монолитно и устойчиво – вероятно няма да допуснат една тяхна партия да ги представлява и да ги организира, нито да са трайно зависими от нея.
Втората принципна разлика е, че турците като правило не пропадат под жизнения минимум, дори в условията на тежка бедност те не допускат семействата им да деградират, децата им да стават безконтролни и асоциални, жените им да загубят чо-вешкото си достойнство, мъжете да станат морално безотговорни и паразитиращи над жените и децата. Бедните турци също са социализирани и работещи, стремят се към минимума за гражданска образованост – основно образование за всички, особено за момчетата. Турците са трудеща се и обществено-производителна гражданска маса, имат добри хигиенни навици и грижа за своето социално и духовно здраве.
Докато сред голяма част от циганските общности (основно сред гето-общностите; сред онези, които нито искат да се българеят, нито искат да се турчеят; масово сред малограмотните и неграмотните; масово сред неработещите и разчитащи на социални помощи и благотворителност) пропадането под екзистенц минимума става някак естествено – едва ли не като свободно връщане към специфичен народностен дух и традиционна култура. Отказът от труд, слизането под чертата на елементарна битова чистота и порядък, отказът от брачност и ясна мъжка семейна и родителска отговорност, връщането към примитивни форми на общуване и поведенческа бруталност, насилието над жените, експлоатацията и злоупотребата с деца, всичко това отново стана масово сред маргиналните и гето-циганските общности. При това под извинителния знак за народностно право на самоопределение и характерна етнокултура. Е, това ли е цивилизован „етнически модел”?
И ако всичко това бе само в резултат на обществена дискриминация и непосилна бедност, обяснението щеше да е по-просто. Истинският проблем е, че тази цивилизационна реалност е плод и на общностен избор. Не са малко циганските семейства и родове, кланове и махали, квартали и общности, които правят именно такъв цивилизационен избор – сред тях бедността и безработицата са повече удобно алиби, форма за оправдаване и за съзнателно удобно самостигматизиране.
* * *
Цялата тази обобщена картина за структурата на население-то в и на България следва да се осмисли чрез системното понятие „нация”, през общо-социологическия ракурс на интеграцията и културно-психологическия ракурс за идентичността. Въз основа на такава методологическа подложка така нар. „етнически модел” остава само в зоната на ситуативните политически игри, извън проблема за устойчивостта на националната държава България.
Няколко думи относно нацията, за определянето на понятието „нация”. В началото на модерната епоха се оформят два възгледа относно нацията: Френският възглед – при формиране на нацията доминиращо значение се отдава на общата държава и територия, участието в нейната политическа организация и икономика, обединението на различни етно-народностни общности, които живеят в нея, докато кръвната връзка и народностен произход остават второстепенни. Различен е немският възглед – акцентира обратно на кръвната връзка и народностния произход, на културната и духовна общност, на съединяващата историческа съдба и памет. По същество има и трети принцип – на исляма, според който чувството за принадлежност към цялото идва не по линия на общата държавност и политическа система, нито по линия на родството, а приоритетно поради приемането на обединяващата и изравняващата ислямска вяра и предаността към нея.
В условията на глобализация, свободното движение на хора и общности от едни към други държави, при действието на либералните постулати за мулти-културалност, в условията на държавно изравняване на религиите, при възможностите за мобилност в и между отворените европейски държави, приемащи големи маси имигранти, в условията на всичко това бе даден приоритет на френската концепция за държавата-нация. Но сега се развива все по-осезаем обратен процес към народностно-автентичното и националното, към патриотичното и националистичното, вкл. поради страх от неинтегриращи се имигрантски малцинства и общности. В тази логика вероятно ще бъде възродена и наложена обратната немска концепция – акцентираща върху етно-народностния произход и културна принадлежност. Вероятно в следващите години ще се достигне до някакво равновесие между двата политически и граждански подхода в Европа.
Европа, в която вече се е вклинил и третият принцип – на единната мюсюлманска народност, идваща от различни държа-ви, от различни етно-народностни традиции и принадлежност, но обединявана и споявана в лоното на мюсюлманската религия и нейната цивилизационна претенция. Европа, която все по-ясно проявява признаци на страх от настъпването на исляма и масовизирането на мюсюлманските общности, които демонстрират слабо желание за културна и цивилизационна, национална и гражданска интеграция в съответните приемащи страни и народи-нации. Европа, която вече създава държавни прецеденти за „недемократично и нелиберално” отстъпване от принципа за мултикултуралност и правото за самоопределение. Визирам прецеденти от последните 2-3 години в страни като Франция, Швейцария, Холандия, Белгия, Германия.
* * *
При осмислянето и оценяването на всичко това е нужно да използваме методолигеческата градация в три степени: принципно да бъдат разграничени етнос, народност, нация. Наличието на обединяваща национална идентичност не означава елиминиране и обезличаване на другите идентичности – нито по религия, нито по етническа или народностна принадлежност и прародина, нито по класа или професионално съсловие, субкултурна общност или течение, регионална или селищна принадлежност, битова традиция и начин на живот. Националната идентичност е най-високия социален етаж на обществено-традиционна, културно-ценностна и държавно-политическа идентичност. Националната идентичност е най-широкия обхват на чувството за общност и принадлежност, солидарност и сплотеност между хората и гражданите в една страна, съответната интегрираност в едно пъстро, но все пак единно културно и ценностно обществено пространство. Националната идентичност не непременно унифицира и приравнява. Те може да обединява и споява, без да обезличава.<10>
От друга страна всяка устойчива нация има нужда от народностно и културно ядро (ethnic core). За да може около и чрез него да се консолидира специфична общностна култура и споделена гражданска идеология на отделната нация. За да има културна и психологическа опора мрежата си от общи разбирания и споделени представи, от колективни чувства и желания. За да може нацията да има приемственост през поколенията и да се отстоява във времето нейната автентична култура и ценностен облик. Нужен е спояващ обем духовно и културно единство, солидарност и срастване в единна съдба. Именно народностното и културно ядро на нацията е граждански и исторически носител на всичко това.
За да бъде една нация устойчива също така й е нужна културна и цивилизационна субординация (естествена или формирана). Чрез нея на една територия и в дадено държавно и икономическо пространство се съчетават различни етно-народностни общности със специфичен социален характер на своята култура и традиция, с различна жизненост и активност. Народностното и културно ядро на нацията следва да е в състояние да има достатъчна сила и жизненост, за да бъде в челото на тази субординация. Около това народностно културно ядро се привличат и интегрират другите етно-народностни общности. То става стълб на националната идентичност. В периодите на възход и разцвет оттам идва енергията, силата и устрема. И обратно, в периоди на обществен катаклизъм в това ядро се съхранява идентичността, затаената жизнена сила, идеалът за възраждане.<11>
Народностното ядро дава името на нацията. Името е субстанция, а не формален белег. Името е закодирана в поколенията историческа съдба и споделена принадлежност. Името е колективно достойнство и усещане за сила и потенциал. В случая става дума за българската нация, за нацията на слелите се българи и славяни, за нацията формирана и устояла в изключително драматичната си история в лоното на православното християнство.
При формирането на българската нация, в процеса на онтологично вплитане на двата основни компонента – етно-народностният, чието ядро е българският културен и характерологичен компонент, и социално-икономическия интерес за единна макро-общност, организирана в своя суверенна и народностно идентифицирана държава, исторически сe е редувало доминирането ту на първото, ту на второто. Но именно в своето единство те резултират в сплотена и мобилизирана за отстояване на своята идентичност и интереси нация, организирана и представлявана от своята възродена национална държава след Освобождението от края на XIX век.
Две са основните дефинитивни и разграничителни линии при анализ на гражданската структура на съвременното общество в ракурса на етно-народностната диференциация и съвместност.

Първата е свързана с отбелязаното по-горе народностно ядро на нацията и редом с него останалите етнически и народностни общности в обществото и държавата – доколкото те се интегрират към него, взаимно онтологично и културно се вплитат, взаимно се обогатяват и импулсират, формират жизнена и просперираща обща макрообщност.
Другата дефинитивни и разграничителни линии при анализ на гражданската структура на съвременното общество се отнася до трите общностни етажа в гражданската структура на общест-вото и държавата, до трите равнища за културна и историческа идентичност: (1) етническа общност; (2) народностна общност; (3) нация като обединяваща макрообщност. Нека по-подробно се спрем на дефинирането на българите, турците и циганите/ромите в България чрез една такава методологическа координата.
* * *
Българите не са етнос, нито турците са етнос. Тъй както евреите и арменците не са етноси. Това са все народностни общности – по-големи или по-малки. Те като цяло са позиционирани на втория етаж в горната общностна йерархия.
Турците, евреите и арменците (доколкото по кръв и род са такива, или по самоопределение и самосъзнание са такива) всъщност са външна диаспора на народи-нации, които си имат своята национална държава, своето историческо възникване, утвърждаване и развитие именно като нации и като национални държави. В това си качество и турците, и евреите, и арменците са в специфично отношение спрямо българите, българската нация и българската държава. Имат и своя специфична дилема: да се синхронизира или да се противопоставя идентичността им в двата горни общностни етажа.
В качеството си на диаспора те могат да живеят по логиката на интеграцията и вплитането в българската нация, на изкачването си и в третия етаж на общностната йерархия. При този вариант интегриране не означава народностно обезличаване, нито асимилиране. Възможно е едновременно и хармонично удържане и на двете идентичности – традиционната своя народностна идентичност, наред и съвместно с националната идентичност и чувство за принадлежност. Евреите и арменците в огромното си мнозинство правят на практика точно това в България – внасят в макро-общността на българската нация своя специфичен културен и характерологичен компонент и заедно с това интериоризират общи за българската нация културни, характерологични, обичайни, поведенчески черти и рефлекси. Сред не малка част от българските турци (самоопределящите се като такива) това съчетаване и вплитане също се прави или имат нагласа да успя-ват да го правят.
Но обективният статус и още повече съответното съзнание за диаспора на друга народност и нация е база за формиране на обратната общностна нагласа или за лесно провокиране към обратна общностна нагласа – към дезинтегриране и чуждеене от българската нация, към нежелание за интегритет и нетърсене на културна съпричастност и вплитане, към обособяване за да се отделят, към страх от дискриминиране и съответно развиване на контранагласа на високомерие, агресивност и реваншизъм спрямо българите. При този вариант интегрирането се възприема като опасност от народностно обезличаване, като опит за асимилиране. На практика вместо едновременно и синхронно удържане на двете идентичности, те се мислят като противопоставени и несъвместими – ревниво се отстоява и демонстрира традиционната народностна идентичност и заедно с това демонстративно се отхвърлят символите на българската национална идентичност.<12>
За народностните българи е естествено съчетаването на идентичността на двата горни общностни етажа. Доколкото те са тук в своята национална държава, на своята територия. Те като народност са в пространството на своята цялостна историческа, културна, религиозна традиция, която е свързана с тази територия, с държавата, с институциите и символите й, със съдбата и превратностите й. Те като народност са в общественото и държавното пространство: (1) на българския език – като официален публичен език; (2) на българската културна самобитност и традиция, писана и преживявана на този език; (3) в символното европейско пространство на кирилицата и общославянската писменост, които са в духовната основа на православието и богомилството, на българския като признат от Ватикана трети богослужебен език в културната зона на християнска Европа, на християнството като цяло.<13>
Разбира се, българската народност е нещо извънредно пластично и многомерно, доколкото в нея исторически са се вливали най-различни и много на брой етнически и народностни общности. Важно е да се подчертае, че като правило това е ставало по линия на интегриране и акултуриране, а не по линия на асимилация. Това е характерно за българския народностен характер, закрепвано и подсилвано е от православната демократична традиция. Става дума за българската отвореност към външни култури, за любознателността и духовната широта, за съответните модели на толерантност и рефлекс да се търси взаимно обогатяване. Това е ярка отлика не само на българската народност и нация, но и на политиката на българската държава, видима отлика в прякото сравнение (и историческо, и съвременно) с държавите на Балканите – особено в сравнение със съседните Гърция и Турция, в не малка степен със Сърбия и Македония.
В този смисъл, дори когато българското се е проявявало ка-то национализъм, той като правило е бил „отворен”, а не агресивно капсулиращ се национализъм. В цялото си съществуване от над 1300 години това е основен характерологичен белег. Българите са приемали чужди и различни етнически и народностни общности, били са толерантни към техния език и бит, религия и самоопределение, изтърпявали са тяхната различност. Въпреки изключенията от тази обща народностна характеристика, тя трудно би могла да бъде отречена.
Циганите/ромите в България са типична етническа общност, по-точно са съвкупност от етнически групи и сравнително малобройни общности. Те като цяло исторически не са съумели да израснат до равнището на обединен народ. Неслучайно българските цигани са дошли от различни места, вътрешно се разделят на множество различни подгрупи, трудно осъществяват културен, социален и политически диалог, не са в състояние устойчиво да се асоциират. Характерно за тях е, че нямат чувство за общност в позитивния смисъл на думата и съответен импулс към обединяване. По-скоро се идентифицират като цялостна общност в противопоставяне с други народности и специално с българите като народностно мнозинство и ядро на българската нация. Това е по-скоро негативна самоидентификация, не е субстанциално позитивна.
Циганите/ромите в България базово са позиционирани в първия общностен етаж. Части от тях се интегрират и на втория общностен етаж, но това става най-често като самите те се насочват към интегриране или с българите, или с турците, желаят да се влеят в техните народностни общности и по този начин да се окажат интегрирани и на третото общностно равнище – в макро-общността на нацията. Този механизъм на двустепенна или тристепенна идентификация чрез самоотказ от първичната си етническа принадлежност, е характерен за значителна част от циганите/ромите. Особено ясно това се вижда при тяхната интелигенция – онези, които развиват лична амбиция на професионална кариера и за излизане от специфичната етно-стигматизация.
Разбира се, самоопределянето на огромна част от българс-ките цигани като нецигани/нероми е тяхно демократично и хуманно право, лично и групово. Но от друга страна, тук правим социологически анализ – няма как да не се интересуваме освен от самоопределянето и от обективната етно-народностна, расово-генетична, културно-цивилизационна принадлежност. За социологическия анализ е важно как хората се самоопределят. Но не по малко важно е да се очертаят обективните профили и общностна принадлежност на населението в държавата и икономиката. Последното представлява изключителен държавен интерес – една съвременна европейска държава е с вързани очи и ръце, ако не разполага с яснота относно точните граждански пропорции по талкова важни белези като раса, етно-народностна принадлежност, културна традиция, цивилизационна принадлежност, специфичните форми на семейството и брака в отделните общности, характерното положение на жената и на децата в тях, различните (понякога до екстремност) детеродна норма, начална детеродна възраст, зависимост на майката и жената от мъжа и родовата традиция.
Както вече се каза българските турци не са етнос – те са народност. Доколкото са турци по произход или се турчеят. Доколкото приемат, че имат за майчин език турския език. Доколкото в битовата им традиция преобладават турско-мюсюлмански празници и инициации, ритуали и обреди, символи и знаци за културна идентичност. Доколкото приемат, че ислямската вяра е белег за турска народностна принадлежност. Доколкото са носители на традиционна култура и манталитет, ценности и отношения, начин на живот и бит, характерни за турците, за тяхната цивилизационна специфика.
Българските турци са народностна общност, при това те мо-гат да се възприемат и като народностна външна диаспора. До-колкото субективно приемат не България, а Турция за своя истинска родина. Още, доколкото имат свои близки роднини в Турция, поддържат с тях връзки и емоционални отношения, имат статут и самосъзнание за „разделени семейства и родове”. И още, доколкото имат преки материално-имуществени активи и интереси в Турция, поради което икономически и граждански зависят от Турция, подържат идентичност с властите и политиката на Турция.<14>
Тук не се акцентира на историческия генезис на сегашната турска общност в България. Не се акцентира на няколкото кампании за масово ислямизиране на българи и православни по време на османското владичество (1515, 1666, 1669, 1720, 1789), нито на механизма за индивидуално и групово ислямизиране чрез икономически, административен и престижен натиск, нито чрез женитба за българки-православни и ислямизиране на децата от смесени бракове, нито за по-общия проблем за българския етно-народностен произход и ген на голяма част от мюсюлманите в България.<15>
Тук се акцентира на факта, че доколкото тези хора и общности се самоидентифицират като турци и правят това чрез разграничаване от българите и българското, те мислят това като религиозна, културна и национална алтернативност, приемат като своя Родина не България, а съседна Турция. В този смисъл те са обособена и самосъзнаваща се национална диаспора на Турция, активна диаспора на турската нация извън територията на националната държава Турция. Те са в позиция на „външни турци” според националната турска доктрина.<16> Над половината от българските турци отказват да се самоопределят и като българи, не желаят да се качат в горния етаж на народностно-национална принадлежност – субективно се обособяват, разграничават се, противопоставят се.
В това си качество значителна част от българските турци са с раздвоена гражданска принадлежност, с раздвоено чувство за национална принадлежност. Раздвоени са исторически и генетично, доколкото част от тях вероятно етно-народностно са българи – българи, насилствено турцизирани или сами са се турцизирали и са приели турска народностна и културна идентичност.
Раздвоени са доколкото са родени и израсли, образовани и социално интегрирани, работили и институционално ангажирани тук, в България, и обективно са част от българската нация. Също така те номинално са българи – със своите паспорти и права на български граждани. Номинално и реално тяхната Родина е България. В същото време, обаче, социално-психологически и културно-цивилизационно не малка част от тях се чувстват принадлежни към турската народност и нация. По тази линия те сами се чувстват свързани с турската държава, раздвоени са между „майчината” и „истинската” си Родина, между България и Турция.
Тук колизията и драмата е в понятието „истинска” Родина. Обективно, това наполовина е България, наполовина е Турция. Субективно, зависи от личната и семейно-родовата нагласа. В част от случаите сред българските турци има стремеж към ин-тегриране в българската нация, към лоялност спрямо българската държава. В друга част от случаите самоопределянето и само-възприятието като „турчин” означава отделяне от българите и противопоставяне на българското, а в този смисъл – отделяне от унитарната българска държава, загуба на лоялност спрямо нея, стремеж към сепаратизъм, при определени обстоятелства готовност за активност против българската държава, българската народност, православните, историческата идентичност на българите и България.
* * *
И още един практически проблем: когато се говори за малцинства и мнозинство, следва специално да се уточни те „национални ли са”? Има нужда от яснота на термините.
Рамковата конвенция за защита на националните малцинства е възлов нормативен държавен документ. Приета е от Съвета на Европа, Февруари 1995, и ратифицирана след бурен политически дебат от българското народно събрание през февруари 1999. Тази конвенция и досега остава не общоевропейска, доколкото страни като Франция и Белгия, Гърция и Турция не са я подписали. Изрично трябва да се подчертае, че тя е насочена към предотвратяване на дискриминацията на „националните малцинства, които превратностите на историята създаде в Европа”. Но тя не съдържа ясна дефиниция нито за „малцинство”, нито за „национално малцинство” (national minorities, minorites nationales). В придружаващия Обяснителен доклад, в т. 4 изрично се казва, че „не съществува консенсус относно тълкуването на термина национални малцинства”, а в т. 12 изрично се подчертава, че конвенцията „не съдържа определение на понятието национално малцинство”.<17>
Главният спор при ратификацията през 1999 г. бе дали да се дадат колективни права на обособените национални малцинства или на практика дефиницията и защитата им да бъде редуцирана до индивидуални права на хората, които принадлежат и се самоопределят като принадлежащи към такива малцинствени общности.
За България това очевидно е дилема с взривоопасен потенциал. Особено, когато като малцинства са интерпретирани и обявявани не само българските турци и цигани/роми, но и арменците и евреите в България. Когато се упражнява натиск за пореден път измислените македонци да бъдат обявени за малцинство. Когато дори спрямо помаците (българи-мохамедани) се правят опити да бъдат обособени като малцинство – небългарско.
Що се отнася до термина, в международното право няма общоприета и ясна дефиниция за удвоения термин „национални малцинства”. Включително в ЕС, въпреки опитите за дефиниране в документи на Съвета на Европа, Европейския парламент, Европейската комисия (от 1990 насам). В тези документи, когато се определят „малцинства” и „национални” всъщност се остава на нивото на етно-народностни характеристики: отличаващата ги религия, език и традиционна култура. Така по същество се остава под дефинитивното равнище на „нация” и под съответното дефинитивно равнище на „национална държава”. Във вътрешното българско право също няма единна и ясна дефиниция.
Сред европейските страни има два основни подхода при дефинирането: (1) изброяват се етническите, народностните и езиковите малцинствени общности в държавата – Германия, Австрия, Естония, Македония, както и в САЩ. Напр. в Германия са изброени датчани, лужичани, фризи, синти, роми, но в този „изчерпателен” списък не са включени турците – въпреки, че само натурализираните турци в Германия са над 1 млн., а още вероятно 3-4 млн. живеят и работят там; (2) обща дефиниция, без изброяване на съответните етнически, народностни и езикови общности – Белгия, Русия, Украйна, Молдова.
Във Франция, както в България, нито конституцията, нито закон дефинира понятието „малцинство”. Това се дължи на доктрината, че страната е единна и че в нея няма национални малцинства. В този принцип у нас по същество бе направен конституционен пробив чрез ратифицирането на Рамковата конвенция (1999), въпреки смекчаването на нейните определения и приложимост чрез допълни разпоредби. Последното десетилетие практически показа, колко е опасен този конституционен пробив и подмяна.
Тук е нужно ясно да се каже, че има принципна разлика между „малка общност” и „малцинство”. Проблемът не е статистически, много политици и експерти следва да разберат това.
Не всяка етно-народностна общност, която е с малък брой и процент в рамките на нацията или населението на държавата може и има претенции за малцинство. Евреите и арменците в България не са малцинства. Гърците и руснаците в България не са малцинства. След тях няма политическа и гражданска претенция да се обособяват като малцинства и да придобият статут на такива. По принцип малобройни етно-народностни съставки на нацията, които имат висока степен на гражданска и икономическа, културна и политическа интегрираност, нямат никакъв интерес да се борят за етикета „малцинство”. Това не им изгодно по смисъла на интегритета и приобщеността им в нацията. Това не им е изгодно и по линия на евентуален колективен егоизъм, доколкото те разполагат с много по-надеждни способи за извличане на групови и общностни привилегии в рамките на националната държава.
Обратно, малцинства са само българските турци и циганите/ромите. Голяма част от тях се мислят за такива. Част от тях се самоорганизират като такива. Техни „етнически” партии ги надъхват и понякога дори истеризират като такива.
Малцинства са доколкото държавата политически ги дефинира като такива. Както и доколкото имат свои общностни „етнически” партии, които подменят гражданското представителство с етно-народностно представителство във властта и политиката.
На практика „малцинство” е политическо определение на една гражданска общност, която иска да се самоопределя не чрез интегрирането си в нацията и съответно в националната държава, а иска да се самоопределя с подчертаване и засилване на различието си спрямо мнозинството и останалите етно-народностни групи и общности в страната. Терминът „малцинство” е граждански разграничаващ и съответно политически (само)сегрегиращ. Самият термин „малцинство” подсъзнателно е разграничаващ, вместо да е обединяващ, сплотяващ, интегриращ.
Обратно, не е малцинство малка етническа или народностна общност, която се интегрира към общността на онази голяма народност в държавата, която е ядро на нацията и придава нейния общ облик и самосъзнание. Те са „малко” сред цялото население, те са „по-малка” етно-културна-религиозна и историко-традиционна общност в сравнение с голямата общност, но не са „малцинство” – интегрирани са в българската нация, което не им пречи да съхраняват и своята традиционна народностна идентичност.
Тъй както не са малцинство арменците в България. Защото са се интегрирали в българската нация, лоялни са към „своята” българска държава. Арменците не изневеряват на своята историческа, културна, традиционна, религиозна, родова и ритуална идентичност. Държат на нея, поддържат я, модернизират я в новите времена, предават я от поколение на поколение. Но заедно с това имат стратегия не за противопоставяне и отделяне от българската нация, а обратно – стратегия към интегриране в голямата и многообразна национална общност на българите.
Тук казвам „българи” не в свития етнически или народностен смисъл. Става дума за нацията на и в държавата България, за народностното ядро на държавата, за основната народностна общност, която исторически е създала държавата, била е нейно ядро, чрез и в нея се е осъществявала народностна спойка в населението на държавата през всичките драматични периоди – на преселвания и нахлувания, на премествания на границите, на геноцид и демографски бум, на измешването на толкова много народности, гени, раси, култури тук, по земите на българите и в тяхната държава.<18>
При такова отношение между „малкото” и „многото” двата компонента не губят своята етно-културна-религиозна идентичност, но заедно с това се сливат в една по-висока и по-обхватна национална идентичност – (1) поради добрата воля от страна на малцинството, (2) заедно с толерантността от страна на мнозинството.
Изобщо, всяко различие в културата и религията, в начина на живот и битовите традиции, в историческия произход и съществуването на друга народностна държава, не прави съответната група-общност в България „национално малцинство”.
Основният проблем не е в обезличаването, а в интегрирането. Интегриране около едно народностно и държавническо, историческо и културно, религиозно и мирогледно ядро – за да изкристализира една обща над-етническа цялост. Става дума за целостта на нацията в съвременния смисъл на думата, нацията, която е организирана в своя държава, която притежава тази държава като свое средство.
В този смисъл конкретната етно-културна общност, която има ясно съзнание за своята етническа и народностна обособеност, за своя исторически произход, за своя религиозна и цивилизационна традиция, и съхранява тази своя идентичност, но в обществения живот и гражданските отношения надделява идеята за интеграция, не е коректно да бъде наричана „малцинство”.
Обратно, когато надделява идеята за подчертаване на етно-културна и религиозно-историческа различност, идеята за разграничителни линии, когато надделява идеята за общностна идентификация чрез противопоставяне срещу основната народностна група, тогава вече има основания да се говори за малцинство. В условията на представителна демокрация терминът става политическо понятие. Възниква практическият въпрос за право или забрана за съществуване на политически партии по етнически признак. Възниква и въпросът дали съответното малцинство в България има „своята” друга държава и дали в качеството си на диаспора приема България като своя държава или се чуждее от нея, дали действа лоялно към нея?
* * *
В тази контекст е дискусията относно така нар. „мулти-културалност”. Това е един от смисловите и ценностните ключове в идеологията на Глобализацията. В нея е визиран американския обществен и социален модел, закодиран е стремежът той да бъде изнесен, разпространен и наложен сред Западния свят, а доколкото е възможно и в Русия, и целия останал свят. Чрез идеологемата „мултикултурално общество” се прокарва американския интернационализъм, отварят се умовете за неговото приемане и упованието на него като връх на цивилизацията. Тук е наложително да се разграничат две основни проекции на мултикултурността.
От една страна, дискусия в позитивен и градивен ключ, когато става дума за съвместяване на съизмерими култури. Това по същество е хоризонтално междукултурно общуване и единодействие. Макар и различни, отделните общности се усещат относително равни (цивилизационно). На тази основа те са готови, без да се отказват от своята културна и историческа самобитност, да търсят съвместност. Готови са дори да се обединяват в общо обществено и политическо, идеологическо и културно пространство. Всяка от тях възприема едно такова обединяване не като посегателство и заплаха спрямо своята идентичност, а обратно, като възможност за надстрояване и обогатяването й – приема, че чрез нея придобива допълнителни възможности за просперитет и реализация. Така различните общности са готови заедно да се качат от народностния етаж на по-горния етаж на съвместната си национална идентичност.
Но практиката ни убеждава, че често надделява друга възможност, мултикултуралността да се проявява в ключ на рискове и конфликтност. Когато става дума за съседски отношения между интровертни, некомуникативни и подозрителни едни към други традиционни култури, религиозни и етно-народностни общности.
Винаги в такива случай надделява вертикалното междукултурно общуване, което е заредено с подозрителност и взаимен страх, с реваншизъм или високомерие, с агресивни предразсъдъци, с готовност при всяка възможност общностите взаимно да се дискриминират.
Става дума за ситуации, при които различни общности акцентират на своята автентичност, ревниво пазят традициите и консерватизма си, усещат като посегателство всеки опит за приобщаване към общ език и култура, в общи символи за държавна и обществена принадлежност, възприемат всеки призив към обединяване и гражданска толерантност като демагогски опит всъщност да бъде размита културната им автентичност, да бъдат асимилирани, да им се отнеме „майчиния език”, специфичните ритуали и традиции.
В този случай мултикултуралността е бариера пред пости-гане на единство в обществото, не е възможен принципът на солидарност в държавата, генерират се граждански тенденции към обособяване и самозатваряне в сиви зони, политически тенденции към сепаратизъм, икономически тенденции към дискриминиране на другите чрез феодално овладяване на стопанските структури.
България е директно застрашена от този рисков вид мултикултуралност: първо, поради тенденции към сепаратизъм от страна на двете големи етно-народностни малцинства – български турци и цигани/роми; второ, поради обезлюдяване на огромна част от националната територия, богата на ресурси за живот и икономическа предприемчивост, което ще привлече външен поток от трудно контролируема имигрантска човешка маса – по-вероятно е тя да бъде мюсюлманска, с друга и трудно съвместима с нашата цивилизационна характеристика; трето, има бариери пред динамично развиващи се сектори в икономиката поради недостиг на добре образована и социализирана работна ръка; четвърто, поради изкушението на част от политиците (под натиска на бизнеса) да напомпват България с население от чужди цивилизационни зони, което самo по-себе си още повече да притиска и изтласква българите, ще свива националното мнозинство, на практика ще го обезвластява и лишава от спокойствието, че живее в своята си държава.
Тук следва да се подчертае, че България има шанс за градивна мултикултуралност единствено при две предпоставки: първо, ако се възстанови статута и достойнството на народностното българско ядро, което да дава устойчивост и ясна идентичност на нацията; второ, ако имиграцията към нас в значителен обем да е от наша, българска диаспора – от съседни и по-далечни страни.
* * *
Всичко това е изключително комплициран възел от проблеми. Той очевидно е свързан с характера и кризите на съвременното семейство и родителство, с раждаемостта и грижата за децата, с количественото и качественото възпроизводство на населението и трудовите ресурси, на народа и нацията. Свързан е и с макро-измерението на съвременната отворена и глобализирана икономика, с дилемите за силата и степените на суверенност на държавите, със съхраняването или не на националния им характер и същност. Той е в сърцевината на съвременните социални конфликти, които осезаемо набират мощ: (1) поради масовите емигрантски и имигрантски потоци и смяната на етно-народностната и цивилизационната структура на населението в отделните страни; (2) поради пъстротата на мултикултурната мозайка в Европа и обратната тенденция към повишаване градуса на патриотизма и национализма; (3) поради класовото поляризиране на обществото на малко свръхбогати и много извънредно бедни, което като правило придобива и етнически профил, религиозно разделение, провокира народностно противопоставяне.
Този комплициран проблем не бива да бъде миниран от идеологеми като „мирен преход” въз основа на „български етнически модел”. Не бива да бъде миниран от привилегировани „етнически партии”, пред които националната държава стои парализирана и примирена. Не бива да бъде залог на интелектуалци, които се поддават на настойчиво рекламираните модуси на абстрактната моралност и толерантност към „различните”, като се забравят реалностите от историята, инерцията в обществото, устойчивите рефлекси на социалната психика, политическата сила на религията.
„Българският етнически модел” (БЕМ) тръгна от Декември 1999 г. с прокламираната цел да се „постигне национално съгласие” и да не се допусне „подкопаване единството на нацията”, за да се гарантира „териториалната и държавната цялост на България”.<19> Но на практика – чрез създаване, привилегироване и овластяване на ДПС, чрез стимулиране и на други партии на етническа основа – се засилват проявите на сепаратизъм и национално разединяване, части от територията на страната са вече подготвени за отделяне от унитарната държава България. България в своята сабост и разединеност става все по-уязвима от набиращата мощ и обхващана от фундаментализъм и неоосманизъм съседна Турция. За съжаление, не може да не се направи констатацията, че прокламираните цели на БЕМ за 22 г. пожънаха обратни резултати, пътят ни заведе обратно далеч зад началото, рисковете сега са многократно по-силни и по-директни отколкото през 1990 г.


--------------------------------------
<1> Виж Мирчев, Михаил. Социална динамика и цивилизационно разслояване. С., 2009, с. 413-416.
<2> Виж България: променящият се профил на бедността. Кол. с рък. Дина Ринголд. С., 2002, с. 6-11.
<3> Виж Мирчев, Михаил. Социална динамика…С., 2009, с. 419-429.
<4> ефект на тунела – метафора, използвана за илюстрация на множество от хора и общности, поставени в екстремната ситуация на задръстване в тунел. В подобна ситуация липсва представа за цялостните измерения на ситуацията и по-общо – на обществения процес, липсва знание за шансовете за всяка от групите в сравнение с околните. Перспективата е скъсена до пряко битово сравняване със съседни облагодетелствани или ощетени групи и общности. Възникват афективни отношения или на радост от собственото измъкване на фона на другите затиснати нещастници, или озлобление от измъкването на другите и ярост към хитреците, които отново ще задръстят движението.
Виж Офе, К. Дилемата на едновременността. Сп. „Политически изследвания”, 2, с. 280-292. Виж Владимиров, Желю. и кол. България след 1997... С., 2000, с. 2.
<5> Виж Минков, Юлиян. Човешкото качество... С. 2004, с. 120.
<6> Поставя и развитието на социологическата теория и методология пред изпитание. То произтича от проблематичната интеграция в съвременните общества. В тях разпадането на социалната връзка, отчуждаването до степен на антагонизъм между гражданските общности и основните професионални съсловия, откъсването на свръхелитите и на бедстващата мизерия от гражданското общество, масовото атомизирането и загубата на рефлекс за солидарност, ентропията на националната идентичност, всичко това натрупва критична гражданска маса. Става дума за интеграцията като централен проблем на съвременните общества. Виж Парсънз, Толкът. Еволюцията на обществата… С. 2005, с. 220-253, 174-192, 196-217.
<7> Виж Мирчев, Михаил. Социална динамика... С., 2009, с. 436-443.
<8> Виж Демографско развитие на Република България. Табл. 12.3., с. 130; Владимирова, Катя. Демографско развитие. С., 2007, с. 27, 47-48; Виж Димова, Лилия и кол. Ромите: другото измерение на промените. С., 2004, с. 13-20, 38, 65.
<9> Виж Тилкиджиев, Николай. Статусна основа... С., 2003 г., с. 137-139. Данните за стратификационното позициониране са въз основа на самооценка на респондентите – съответно за 2003 и ретроспективно за 1989 г. Виж Димова, Лилия и кол. Ромите: другото измерение на промените... С., 2004, с. 58-65. Към 2011 г. профилите от 2003 съществено не са променени.
<10> Виж Смит Антъни. Националната идентичност. С., 2000, с. 26-32, 35-39, 42-44, 70-77, 96-109, 215-221, 228-237; Косев, Константин. Има ли бъдеще нацията. С., 1993, с. 16-19.
<11> Виж Смит Антъни. Националната идентичност. С., 2000, с. 57-62, 22-23, 77-81, 138-139, 150-151, 170; Алексиев-Хофарт, Александър. Изгубените кодове на древните българи. С., 2001, с. 335-352, 103, 122, 158-161, 236, 375.
<12> Виж Тодоров, Цв. Страхът от варварите. С., 2009, с. 133-162, 198-248.
<13> Българо-славянският език, обявен за официален богослужебен и държавен език в България от Преславския събор (893 г.), е и трети богослужебен християнски език наред с гръцкия и латинския. Освещаването на българо-славянските книги и богослужение извършва папа Адриан II (867-872) след прочутия спор на Константин-Кирил Философ с триезичниците във Венеция през 867 г.
<14> Виж Велев, Григор. Национализмът. С., 2005, с. 351-354.
<15> Виж Михайлов, Стоян. Възрожденският процес в България. С., 1992, с. 38-70, 123-210; Димитров, Божидар. Българската християнска цивилизация. С., 2007, с. 64; Тотев, Анастас. Населението на България. С., 1968.
В този план е красноречива оценката на Мидхат паша, валия на Дунавския вилает от 1864 до 1867 г., публикувана във френско списание още през 1878 г.: „Сред българите има повече от 1 млн. мюсюлмани. Тези мюсюлмани не са дошли от Азия, за да се установят в България, както обикновено се смята. Това са потомци на българите, които са ислямизирани по време на завоюването и следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса, произлезли са от същото това коляно. А сред тях има част, които говорят само български.”
<16> В смисъла на сегашната пантурска и неоосманска политическа концепция в България сега „има турци”. Това дава актуалност на аргумента, че България е „владяна от турци”. Така сегашна България става пряк обект на реставраторската имперска неоосманска политика на съседна Турция.
<17> Това е потвърдено и от Конституционния съд на Република България в мотивите към решение за отхвърляне на искане да бъдат обявени за противоконституционни чл. от 7 до 11 в Рамковата конвенция, и че всяка отделна държава може сама да преценява конкретния смисъл и обхват на понятието „национални малцинства”; виж Грекова, Мая. Преосмисляне на понятието „малцинство”. С., 2009.
<18> Според историци като Божидар Димитров става дума за процес на историческо формиране, устояване и развитие на българската народност, при който в народностния български ген са се примесили над 100 етнически и народностни по-малки или по-големи общности, за да се формира в края на краищата българската нация.
<19> Виж доклада и решенията на Пленум на ЦК на БКП от 29 декември 1989 г.


В „Българският етнически модел. Политическа митологема или проблемна реалност?”. Книгата включва доклади, изнесени на научно-теоретическа конференция, посветена на същата тема, състояла се на 15.04.2011 г. в София.

Издателство „Авангард Прима”, София, 2011, с. 206-240

 

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови