RSS
Dec 14

Приоритети на политиката за социално включване в България

„Всички, които се отнасят сериозно към социалната политика, трябва да станат още по-гръмогласни, защото тези, които изнемогват, са останали вече без глас - възрастни, бедни, болни и безпомощни - зад тях не стои никакво лоби.”

Фритц Динкхаузер - политик и член на Управителния съвет на Сдружението на социално-осигурителните фондове в Австрия

 

 

I.КОНЦЕПТУАЛНА РАМКА

(1) Концепция за социално включване - авторите на настоящия доклад възприемат определенията за социално изключване и социално включване съобразно концепцията на Европейския съюз (ЕС), описана в Съвместния доклад за социално включване от 2004 г., а именно:

- Социалното изключване е процес, при който определени индивиди са избутани на ръба на обществото и са възпрепятствани от пълно участие по силата на тяхната бедност, или липсата на основни компетентности или възможности за учене през целия живот, или в резултат от дискриминация. Това ги дистанцира от заетостта, доходите и образованието, както и от социалните и обществените мрежи и дейности. Те имат ограничен достъп до власт и до органите, вземащи решения и следователно често чувстват себе си безвластни и неспособни да контролират решенията, които влияят върху техния ежедневен живот.
- Социалното включване
е процес, който осигурява на изпадналите в риск от бедност и социално изключване да получат възможностите и ресурсите, необходими за пълното им участие в икономическия, социалния и културния живот и да се радват на стандарт на живот и благосъстояние , считани за нормални в обществото, в което те живеят. Този процес им гарантира по-голямо участие в процеса на вземане на решенията, които влияят върху техния живот и по-голям достъп до фундаменталните човешки права.

(2) В тази връзка приемаме, че политиката за социално включване е процес, насочен към постигане на по-високо качество на живот на онези в риск от бедност и социално изключване. Важно е да се подчертае, че икономическите възможности на страната не са единственият фактор, определящ какъв е или ще бъде потенциалът на политиката за социално включване. Политическата ангажираност също има определящо значение. Аргументите за това са два. Първо, в България съществуват множество стратегии (близо 200), като по-голямата част засягат социалното развитие. Въпреки всичко, резултатите са далеч от очакваните. Второ, ако качеството на живот на хората зависеше само от степента на икономическо развитие, нямаше да има нужда да се правят стратегии и да се определят приоритети в областта на социалното включване. Нямаше да има нужда и от този доклад. От тази гледна точка:

- Постигането на висок и устойчив икономически растеж, стабилна макроикономическа среда и публични финанси са важни предпоставки за реализиране на приоритетите на политиката за социално включване . Необходимо е да се запазят и ускорят темповете на икономически растеж, да се стимулира нарастването на заетостта и подобряване на нейното качество, да се запази валутният борд за гарантиране на финансовата устойчивост. Но макар и важно, икономическото развитие не е единственото средство за социален напредък, а в редица случаи не е и най-важното.
- Възходящото икономическо развитие не води от само себе си до социално включване
, необходими са и допълнителни мерки, но най-важно е въпросът за подобряване качеството на живот на хората да бъде включен във всички държавни политики.
- От ключово значение е
правилното разпределение на съществуващия ресурс . Не е оправдание обстоятелството, че ресурс няма или че производителността е ниска; напротив, има достатъчно средства, но тяхното разпределение може да бъде по-ефективно. Структурните фондове на ЕС дават допълнителни възможности, които не се използват в тази посока.
- В областта на бюджетната политика държавата следва да се ангажира с изграждането на устойчиви структури и опори
за социално-икономическо развитие, като „презастраховането” на приходите се преодолява за сметка на реформиране и приоритетно финансиране на образованието и здравеопазването.
- Необходим е
интегриран подход , разглеждащ бедността и социалното изключване като проблем на функционирането на икономическите и социалните институции (пазар, държавен сектор, гражданско общество, семейство и т.н.). Радикалната промяна означава три неща: първо , институциите да бъдат оценени от гледна точка на тяхната „приобщаваща” функция; второ , проблемът за по-високото качество на живот за всички да се интегрира в тяхната мисия и трето , ако приобщаващата функция не се изпълнява достатъчно ефективно, те да бъдат реформирани;
- Важна част от процеса на реформиране на институциите е тяхното демократизиране
, като за целта е необходимо да се признае правото и ролята на заинтересованите страни (социални партньори, граждански организации, отделни граждани) пряко да участват в и пряко да влияят върху процеса на вземане на решение, засягащо техните съдби.

(3) Политическите приоритети - убедени сме, че социалното изключване може да бъде преодоляно в разумни срокове. Необходими са обаче дръзки, подредени по важност (по направления) и добре насочени мерки (към целеви групи). Правителствата предпочитат да се фокусират върху всичко, в крайна сметка постигат малко или нищо. Затова подреждането на приоритетите е от ключово значение. И доколкото за нас социалното включване е проблем на всички държавни политики, все пак могат да бъдат подредени няколко сектора, където прогресът е възможен в кратки срокове и където резултатите ще бъдат съществени. Ето защо приемаме, че:

- Секторите, които имат приоритетно значение за политиката за социално включване са следните: образование, здравеопазване, пазар на труда и анти-бедност политика.
-
Сред тези сектори няма „по-важен от най-важните” и всички са стълбове на политиката за социално включване.
-
Дейностите трябва да протичат едновременно във всички четири сфери , независимо, че резултатите във всяка от тях се проявяват с различен времеви лаг.

- Целевите групи , към които трябва приоритетно да се насочват мерките са следните: деца, безработни, работещи бедни, неграмотни, нискоквалифицирани и нискообразовани хора в трудоспособна възраст, клошари, самотно живеещи без близки и роднини, многодетни семейства, самотни родители с деца, пенсионери, ромски фамилии в гета, хора с увреждания.

II. ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА

Борбата срещу бедността и социалното изключване следва да търси широка обществена подкрепа . Необходима е поделена отговорност между държавните институции, работодатели и неправителствен сектор. По този начин социалната политика действително се превръща в продуктивен фактор. Формирането на обществена нагласа и убеждения, че поддържането на социално сближаване е в интерес на всеки, предпоставя признаване правото на хората, засегнати от бедността и в положение на социално изключване, да живеят с достойнство и да участват в обществения живот. Конституционното признаване на това право обаче далеч не е достатъчно и неговата защита принадлежи най-вече на политиците и политическите институции, които трябва да решават проблемите по тяхната естествена логика и път, с произтичащите от това отговорности.

В тази връзка съвременното българско общество е изправено пред редица предизвикателства. Без да се спираме специално на демографската криза, считана за фундаментално предизвикателство в преобладаващата част от европейските страни, ще изброим по-важните за нас:

(1) Икономически растеж, който не води до съществено намаляване на бедността . Ниската степен на социализация на икономическия растеж се подхранва не само от неолиберални политики, безконтролно натрупване на капитала и нарастване на печалбите, но и от липсата на доверие в социалните системи и възможностите за защита. От една страна, е налице тенденция на нарастваща поляризация и появата на драстични неравенства в обществото, а от друга - недоразвитостта на системите за социална сигурност и ограниченият достъп до образование и здравеопазване предпоставят висока степен на риск от настъпване на „вторична бедност”.

(2) Ниски трудови възнаграждения като дял от брутния вътрешен продукт (БВП). Компенсацията на наемния труд в БВП през годините на преход и икономически реформи последователно намалява и през последните години достигна 32-34% - стойност, която е най-ниска в рамките на ЕС. Този проблем се превърна в основно поле на дискусии и спорове между социалните партньори, които обикновено протичат на различни плоскости, в защита на едни или други икономически интереси, а не от гл.т. на принципи и ценностна система. Така или иначе, безпристрастните данни на Евростат показват, че производителността на труда в България, измерена по ППС [1] , е около 36% от средноевропейското равнище, докато доходите от труд (пак по ППС) са около 20% от това равнище. В действителност България има определен резерв за повишаване компенсацията на наемния труд. Ръстът на доходите обаче се жертва в името на минимизиране на макроикономическите рискове в условията на Валутен борд.

(3) Фискална политика, подчинена на принципа за „презастраховане на приходите”. В условията на дълбоко социално разслоение правителството последователно прокарва данъчна политика, която недвусмислено задълбочава неравенството и не решава проблемите на бедността и ниските доходи. Тенденцията на изглаждане на данъчната прогресия с всяка изминала година логически доведе до въвеждането на плосък данък от 10% върху доходите на физическите лица, при това без необлагаем минимум. Един чисто институционален проблем, какъвто е „събираемостта на данъците” бе изкусно заменен с „гарантиране на постъпленията”. Сравнително високата и универсална ставка на ДДС от 20%, както постоянното увеличение на акцизите и разширяване на техния обхват доведоха до обратно на обичайното за световната и европейска практика съотношение между преки и косвени данъци. Само приходите от ДДС и акцизи в Бюджет 2008 г. представляват 71.6% от данъчните приходи (в Австрия 25%). Безспорно това удря потреблението и натоварва относително по-тежко обикновените граждани. „Обърнатата данъчна структура” в България е парадоксална като политика - с парите на бедните данъкоплатци да се финансират програми по собственото им социално включване.

(4) Рязко покачване на издръжката на живота (и особено на някои нейни компоненти, напр. храна и енергия), която не се компенсира с ръста на доходите . Вече 18 години не може да бъде възстановена реалната стойност на доходите от работна заплата и от пенсии. Покупателната способност на средната работна заплата е спаднала с 41.1%, а тази на средната пенсия - с 39.1%. Още по-обезпокоителен обаче е фактът, че поскъпнаха най-вече основни хранителни стоки и енергийни източници, които са двете най-важни разходни пера за българските домакинства и особено за домакинствата с ниски доходи, чиито потребление и разходи са фокусирани точно към тях. Поради ниската степен на еластичност този тип разходи натоварва изключително бюджетите на бедните домакинства и практически прави невъзможно разширяване на разходните пера в посока - образование, свободно време, транспорт и др.

Изменения в покупателната способност на средната работна заплата и средната пенсия по отношение на някои стоки и услуги за периода 1990-2007 г.[2]

Стоки и услуги

Изменения в покупат. способност на СРЗ (%)

Изменения в покупат. способност на СП (%)

Хляб „Добруджа”

- 60.2

- 58.8

Кисело мляко

- 66.7

- 65.6

Прясно мляко

- 60.8

- 59.5

Електроенергия

- 68.3

- 67.2

Течни горива за отопл.

- 68.9

- 67.7

Въглища за отопление

- 80.9

- 79.6

Реална Средна РЗ

- 41.1

-

Реална Средна пенсия

-

- 39.1

(5) Влошени качествени и количествени параметри на наличните трудови ресурси . Равнищата на икономическа активност и заетост са сравнително ниски, неглижират се проблемите с „обезкуражените безработни лица”, с високия дял на отпадащите от образователната система а те са потенциален източник на социално изключване. Ресурсът от налична “евтина, високообразована и квалифицирана работна сила” все повече се топи и се превръща в мит. Налице е професионално-квалификационна “амортизация”, тъй като работната сила не се възпроизвежда в качествен аспект. Липсват достатъчно целенасочени и проактивни мерки, насочени към учене през целия живот, към придобиване на адекватна на изискванията на пазара на труда квалификация както на национално ниво, така и в предприятията. Това задълбочава пропастта между изискванията на икономиката и качеството на работната сила, нейната пригодност за заетост, в това число и от гледна точка на гъвкавата заетост.

(6) Растящо разделяне на пазара на труда на два основни сегмента: един, в който се изисква висока квалификация и се предлагат високи възнаграждения, и друг от нископлатени дейности и нетипична заетост, които предпоставят настояща и бъдеща бедност. Стремежът към повишаване гъвкавостта на пазара на труда изисква в адекватна степен да се развият системите за сигурност, да се изградят мостове между различните обществени сфери и статуса на заетост, като по този начин местните пазари на труда се отворят също към безработните и бедните. Гъвкавата сигурност (правилно финансирана и управлявана) и активното включване - са от решаващо значение за укрепване на солидарността и сближаването в обществото, но същевременно трябва да е ясно на всички и да е налице обществен консенсус, че гъвкавата сигурност (във всичките й нюанси) има много висока социална цена и тя не може да се финансира с ултралиберални инструменти и рестриктивна политика.

(7) Висока заболеваемост и негативна оценка на здравния статус на населението . Налице е повишена заболеваемост, върху която липсва всеобхватно и публично наблюдение. Епизодичните и парциални наблюдения не дават ясна картина за това застрашаващо бъдещето на нацията състояние. Връщат се победени и изчезнали до сега болести. Отново на гости ни е “жълтата гостенка” - туберкулозата. Вече не са съвсем нови появилите се върху здравната карта на България “спин” и “хепатит С”. Хипертонията и диабета вече са детски заболявания. Сравнението на стандартизираните коефициенти на смъртност[3] от болести на органите на кръвообращението показва, че за 2004 г. България е на първо място по смъртност от тези причини сред страните - членки на ЕС. При интензитет на умиранията от тези причини за ЕС - 342.16 за мъжете и 224.94 за жените, за България показателите са съответно 840.52 при мъжете и 559.95 при жените. Страната ни е на едно от първите места в Европа по смъртност и разпространение на социално-значими болести.

(8) Съчетание на разнороден и устойчив профил на бедността. Категорията на бедните у нас не е хомогенна група с изчистен социален профил. Общото между живеещите в бедност са лишенията и чувството за безизходица, но сред тях могат да се открият хора със всякакво образование, пол, етническа идентичност, възраст, религия. В България освен пенсионери и безработни, които според класическите критерии са най-застрашени от капана на бедността, попадат и заети, поради ниските си или нередовно изплащани заплати. Все пак налице са трайно изключени групи и опасност от възпроизводство на неравенства в жизнените шансове между поколенията (наследена бедност). Изключително висок е рискът от бедност при безработните - от 33.3% през 2001 г. той нараства до 37.9% през 2007 г. [4] Ромите в България продължават да съчетават няколко риска от бедност - ниско образование, безработица, лоши жилищни и битови условия, изостанал селски район, многочленни домакинства, съставени от 3-4 генерации [5] . Според социолози[6] общата тенденцията за задържане на високи стойности на индексите на бедност у нас е симптом за формиране на траен “културен модел на бедността”. Способността му да се възпроизвежда в следващото поколение крие сериозни рискове от зараждане на “втора генерация бедни”, което би било непознато предизвикателство за българската реалност през най-новата ни история.

(9) Регионални диспропорции в качеството на живот . Териториалните контрасти се задълбочават от неравномерното разпределение на инвестициите и като цяло те продължават да задържат общия икономически растеж на страната. Картографирането на бедността в страната очертава драстични различия в териториален план. Относителният дял на бедните по общини варира от 1.8% в столицата София до 53.8% в община Бойница, област Видин. Съществени са различията в профила на бедност в градовете и в селата. Градската бедност е парична, докато бедността в селата е очертана от липсата на работа, некачествени или недостъпни здравеопазване, образование и социални услуги. В селата натуралното потребление продължава да формира значителна част от общото потребление за сметка на доходите от работна заплата или предприемачество.

(10) Неефикасно използване на публичните ресурси - ниска адекватност на социалните трансфери . Налице са твърде ярки контрасти във възможностите на отделните социални системи и инструменти да влияят върху редуцирането на бедността. Пенсиите, като основен социален трансфер имат най-съществено значение при намаляване на бедността в България, независимо от ниския им номинален размер. Това се дължи на сравнително високия им дял в общия доход на домакинствата - 22.1% срещу 47.7% относително тегло на работната заплата [7] . Останалите социални трансфери имат незначително влияние върху редуциране на бедността. По данни за 2007 г. - равнището на бедност преди социалните трансфери от 40.5%, при включване на пенсиите спада рязко до 17.2%, а след останалите социални трансфери - едва до 14.1% [8] . Това е свидетелство както за ниския размер на социалните обезщетения, помощи и семейни добавки, така и за неефективното насочване на средствата към бедните слоеве от населението.

III. ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ

Достъпът до адекватно здравеопазване за всички граждани е приоритет на всяка стратегия за социално приобщаване. Правото на здравеопазване е човешко право и никой не може да бъде лишаван от него на базата на неговия личен доход, собственост, местоживеене или на базата на какъвто и да е друг признак. Като общ подход на политиката приемаме т.нар. солидарен принцип, при който здравната грижа се гарантира от държавата. Още от подписването на Римският договор при създаването на ЕС основен постулат е задължението на държавата да осигури равен достъп до качествени услуги на всички свои граждани, независимо, къде живеят.

(1) Световният опит показва, че избраният модел на здравеопазване при неговото въвеждане трябва да отговаря на:

- нивото на икономическо развитие;
- нивото на обществения морал;
- политическата ангажираност към здравните проблеми;
- наличието на проигран в практиката концепционен модел.

Българският опит се разминава значително с тези изисквания. Резултатите от здравната реформа, провеждана под силното влияние на международните финансови институции, 8 години по-късно са налице - от една страна, неудовлетворение на изпълнителите на медицински услуги, недостиг на специализиран персонал и постоянно тлеещи огнища на социално напрежение в болниците и ЦСМП; от друга - пълно разочарование и безпомощност на пациентите, попаднали в лабиринта между:

- „реформираната” извънболнична помощ,
- „недооценените” клинични пътеки на болничните търговски дружества и
- „пазарния лукс” на стоматологичните услуги.

(2) Двата основни недостатъка на здравната система са - неефективност и несправедливост. Неефективност - поради разточителството на квалифициран труд, неизползването на свободните капацитети, съществуващите порочни стимули, които не утвърждават високата квалификация и добрите практики, допускат свръхпотребление в някои сектори и неоправдано ограничават достъпа в други. Несправедливост - заради неравноправното третиране на различните категории пациенти, непропорционално ниския обем медицински грижи и качествени здравни услуги за възрастните и трудно подвижни болни, както и за жителите на малките селища. Несправедливост има и в отношението към медицинските специалисти и лечебните заведения, изразяваща се в привилегии и директно или косвено субсидиране.

(3) Оттук се пораждат и редица други проблеми по отношение на здравната система: високи и растящи неравенства в заплащането на труда между лекарите в извънболничната и болничната помощ, недофинансиране при бързо растящи разходи на болничното здравеопазване, ограничения за достъп до специализирани медицински услуги и в същото време злоупотреби със средства от Националната здравно-осигурителна каса (НЗОК) - надписване на медикаменти и фактически неизвършени медицински услуги. До голяма степен те произтичат и от властовите дисбаланси, при които функционира системата. На практика тя е подчинена на лекарското съсловие, което я управлява съгласно собствените си интереси, при ниска прозрачност и без да се отчитат интересите на пациента. В такива условия изграждането на пазар на здравни услуги и реформиране на системата в обществена полза е немислимо и естествено се създава корупционна среда. От своя страна, посочените проблеми водят до интензификация на социалното изключване, нисък жизнен стандарт на българските домакинства и сериозни предизвикателства за системите на социална защита.

(4) Реформата в здравеопазването доведе до значителен финансов натиск върху домакинствата , особено като се има предвид влошения здравен статус на населението. По официални данни на НСИ[9] относителният дял на разходите за здравеопазване в структурата на разходите на домакинствата показва ясна тенденция на увеличаване след началото на реформите. В периода 1995-1999 г. относителният дял на разходите за здравеопазване е в рамките на 1.9-2.9% от общите разходи. През 2000 г. нараства на 3.6%, а през 2007 г. вече достига 4.7%. Ниското равнище на доходи на населението затруднява достъпа до здравеопазване. Това се отнася особено за бедните и уязвими слоеве от него. Извън кръга на осигуряваните от държавния бюджет и други източници остават безработните, които са без право на обезщетение и не са включени в системата на социално подпомагане. За повечето от тях вноската от 6% за здравно осигуряване и силно комерсиализираните медицински услуги са непосилни. Особено затруднен е достъпът на представителите на етнически малцинства.

(5) Крайно недостатъчни са средствата НЗОК за покриване стойността на лекарствата. По данни на Европейската Федерация на фармацевтичната индустрия българските пациенти, в сравнение с тези от останалите европейски страни, плащат за лекарства относително най-много от собствения си джоб - 56%, т.е. само 44% се покриват от НЗОК. Средно за ЕС това съотношение е 18 към 82%. Правителството не само не намери начин за увеличение на средствата за лекарства или за по-ефективното им разходване, но въведе и допълнително утежняващ ДДС от 20% върху тяхната стойност. Лекарствената политика е съпътствана с перманентни кризи, свързани с недостиг или липса на животоспасяващи лекарства. Парадоксално е за една държава, определила се в Конституцията като „социална”, да изтъква „търговски” и „фискални” причини за неравен достъп до съвременно лечение и качествени медикаменти. Като правило този ограничен достъп (при ниското средно равнище на доходи) води до вторична бедност и трайно социално изключване.

(6) Една част от населението, освен здравните вноски, прави значителни разходи за здравни услуги под формата на:

- допълнителни регламентирани плащания - потребителска такса за всяко посещение при ОПЛ или специалист, както и за болнично лечение. Това ограничава достъпа особено, когато лечението изисква сложна диагностика и многократни посещения при лекар.
- допълнителни плащания в извънболничната помощ - наличието на лимити за посещение при специалист принуждава пациентите да заплащат за проведените изследвания.
- средствата за високоспециализирани и скъпоструващи изследвания не са съобразени с потребностите. Формират се листи на чакащите , а тези, които не могат да чакат трябва да си платят
- допълнителни плащания в болничната помощ - за лекарства, консумативи, изследвания, храна.
- нерегламентирани плащания под формата на дарения, “благодарности” и други. По експертни оценки те вече са около 1.5 млрд. лева. Това е огромен допълнителен ресурс, който се налива по принуда, но същевременно това е и корупционният потенциал, който дискредитира самата здравна реформа.

Всичко това налага извода, че бедните, ако искат да се лекуват стават по-бедни, а ако се откажат от лечение стават по-болни.

(7) Преминаването от бюджетно финансиране към финансиране на здравно-осигурителен принцип остави редица неясноти и предизвикателства. В сегашния модел на организация и функциониране на здравеопазването са нарушени множество икономически, социални и морални принципи, а държавата абдикира от конституционните си задължения към здравето на нацията.

Финансиране на болничната помощ[10]

Източник

2004

2005

2006

2007

НЗОК

328,0 млн.

478,4 млн.

614,0 млн.

680,2 млн.

МЗ

373,0 млн.

300,0 млн.

95,0 млн.

100,0 млн.

Общини

51,0млн.

-

-

45,0 млн.

Др.министерства и ведомства

101,0 млн.

53,0 млн.

59,0 млн.

59,6 млн.

Допълнителни средства

-

45,0 млн.

-

-

Резерв на НЗОК

-

-

104,0 млн.

114,8 млн.

Общо

853,0 млн.

876,4 млн.

872,0 млн.

999,6 млн.

Брой клинични пътеки

-

120

299

299

Както показват данните, финансирането на болничните заведения реално намалява - увеличават се клиничните пътеки, а общият финансов ресурс относително намалява. На практика НЗОК финансира около 60% от стойността на клиничните пътеки. Така се получава парадоксът - болниците, които работят повече и по-добре да затъват в по-големи дългове. Налице е и друга опасна тенденция - постепенна ориентация към по-скъпо оценените клинични пътеки и практически отказ от лечение по „евтини” клинични пътеки (истинските мотиви за отказ се прикриват, като най-често се изтъкват други причини). От друга страна, липсват клинични пътеки на определени заболявания и диагнози, не са предвидени средства за спешната помощ и амбулаторната дейност в болниците. Липсата на достатъчно финансиране не дава възможност за ремонт на остарялата морално и физически материална база и за закупуване на съвременна диагностична апаратура, както и за изследвания. В същото време продължава регистрацията на лечебните заведения по Търговския закон и Бордовете на Директорите са хранилка за държавни и общински чиновници.

(8) Съзнавайки наличието на много и задълбочаващи се с времето проблеми в достъпността и удовлетвореността на пациентите от първичната медицинска помощ, ние считаме за необходимо създаването на система от индикатори, която да позволи оценка и съпоставка на различията в достъпа на пациенти , основаващи се на географски, времеви, организационни и финансови, демографски, здравни и социо-културни фактори. Прилагането на такава система за анализ и оценка на достъпа на различни обществени групи би позволила формирането на стратегии и политики за контрол и интервенция с цел подобряване на крайните резултати и ефективност на първичната медицинска помощ и защита правата на пациентите. Заставаме зад гарантирането на основен пакет от здравни услуги за всеки осигурен гражданин, като считаме, че определянето на обхвата на този пакет на задължителното здравно осигуряване и националната здравна карта трябва да се извършва след задължителни консултации със социалните партньори, Националното сдружение на общините в Република България и представителните организации на пациентите.

(9) Изхождайки от разбирането, че кардинална смяна на модела не е възможна и че тя може да доведе до още по-големи сътресения в системата, предлагаме следните принципни подобрения:

- Насочване на повече средства за здравеопазване - не по-малко от 6% от БВП (при сегашни 4.2%) , с акцент върху профилактиката и доболничната помощ на база реално извършени дейности. Принципът на капитация не само е неефективен от гл.т. на разходване на и без това ограничените средства, но той работи и против създаването на конкурентна среда.
- Спешната извънболнична и болнична помощ следва да бъдат интегрирана система, която няма алтернатива, освен да бъде публично организирана. Тъй като структурите в това направление и в бъдеще ще запазят положението си на регионални монополисти, конкуренцията тук може да се осъществява на екипно или персонално равнище. Заплащането на труда трябва да съответства на квалификацията, работното време и броя случаи и да надвишава заплащането в неспешните сектори.
- Усъвършенстването на болничната помощ задължително минава през реално остойностяване на клиничните пътеки и обхващане на всички диагнози. Без това да се случи, не може да се очаква качество на медицинските услуги, съобразено с най-добрите практики и утвърдени стандарти, а от друга страна - ще продължава да съществува недостиг на консумативи, материали и средства, който пък ще оказва и съответния натиск върху заплащането на труда.
- Недопускане на задължителното допълнително здравно осигуряване . Това няма да доведе до подобряване обхвата на здравната грижа, а ще доведе до нови изключени от системата. Няма да се подобри и качеството на грижата, защото тя ще се предоставя в същите лечебни заведения от същите хора. Анонсираната поява на „конкуриращи се помежду си здравно-осигурителни каси”, в които ще се отклоняват средства за т.нар. втори осигурителен стълб, може да доведе само до още по-голямо разточителство в разходването на и без това недостигащите пари за здраве.
- По-висока прозрачност при управление на системата чрез засилване на ролята на пациентите и техните организации при вземането на решения, мониторинг и оценка на функционирането й. На практика сега съществуващата система на управление на НЗОК не допуска възможности за реално участие в управлението и вземането на решения.
- Финансови стимули за медицинските работници и лекарите да се насочват към селските и по-ниско урбанизираните райони под формата на бонуси, добавки, транспортни разходи, квартирни и др. Това би спомогнало в много голяма степен да се преодолеят регионалните диспропорции в достъпа до здравно обслужване и гарантирането на минимален пакет здравни услуги.
- Сключването на ежегодно споразумение между Министерството на здравеопазването, представителните синдикати и работодатели в здравеопазването за цената на труда, за изпълнителите на медицински услуги, преди подписването на Националния рамков договор. По този начин ще се гарантира взаимна обвързаност между обема и качеството на извършваните здравни услуги и възможностите за достойно заплащане на висококвалифицирания труд на лекарите и специализирания медицински персонал.
- Приемане на специфичен закон за регистрация и финансиране на лечебните заведения. Здравеопазването е приоритетна социална сфера във всяка една модерна държава и тя не може да се третира като всяка друга търговска дейност, ориентирана на чисто пазарен принцип. В този смисъл трябва да съществуват и алтернативни източници за финансиране на здравеопазването извън тези от НЗОК, вкл. и бюджетни средства.
- Разкриване на здравни и стоматологични кабинети във всички училища , като средствата се осигурят по бюджета на министерството на здравеопазването, а не на общинските бюджети. За целта нормативите за финансиране трябва да бъдат разработени и периодично актуализирани, така че да стимулират заемането на тези „неатрактивни” сега работни места - училищен лекар, стоматолог, медицинска сестра.

Любен Томев


[1] Паритет на покупателна способност - измерва съотношенията на цените в различни страни и се използва за превръщането на стойностните показатели в единна условна валута, наречена «стандарт на покупателна способност» (СПС).
[2] Източник: Собствени изчисления по данни на НСИ за: работна заплата, ИПЦ, средни цени и купени количества основни хранителни и нехранителни стоки от домакинствата; и на НОИ за пенсии. 1990 и 2007 година.
[3] Източник: Здраве за всички - статистическа база данни на Регионалното бюро на Световната здравна организация за Европа, 2008.
[4] NSI. Laeken indicators: Results of 3rd Round. 2007
[5] България - предизвикателствата на бедността, НСИ, 2003
[6] АСА, Динамика на бедността в България.
[7] НСИ, Бюджети на домакинствата през периода 1999-2007 г.
[8] NSI. Laeken indicators: Results of 3rd Round. 2007
[9] Национален статистически институт. Изследване на бюджета на домакинствата, 2004
[10] Данни на МЗ и НЗОК

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови