RSS
Dec 14

Протестиращият човек и новият синдикализъм

(Социологически импресии)

От 9 до 13 юли 2012 г. в Northern College – Манчестър се проведе първото лятно училище за млади лидери и активисти от синдикални и социални движения. Инициатор на това уникално събитие е Глобалният институт по труда /GLI/ със седалище в Швейцария. Идеята на неговия основател Дан Галин, на Дейвид Спунър /Англия/ и на други партньори на мрежата на GLI – да се насърчи диалогът между лидери и активисти от новото поколение на радикалната левица и новия синдикализъм – вече е факт. Събраха се почти 60 души от над 20 страни и от петте континента. Независимо от младостта си, повечето бяха с 3-4 годишен стаж в новите протестни движения, разтърсили света в периода на икономическа криза.


България беше представена от двама лектори/ панелисти: Пламен Димитров, президент на КНСБ и проф. Кръстьо Петков (автора на настоящата статия). По-долу предлагам своите записки от дискусиите и интервютата, които взех от участниците във форума. Той с право може да се нарече Училище, в което си дават среща ярки представители на новия глобален феномен „Протестиращият”. Списание „Тайм” не случайно го посочи за Личност на годината – като символ на цялата многомилионна общност от гневни мъже и жени, които излязоха през 2011 г. на улиците и площадите, издигайки радикални (често революционни) социални искания.

Нарекох бележките си „Социологически импресии”, защото в тях са събрани най-ярките впечатления от петдневни беседи с представители на едно ново поколение, което излиза на сцената в глобална кризисна ситуация, изпълнена с тежки социални конфликти, родила повсеместно нестихващи вълни на гражданско недоволство и тотален натиск върху властимащите. Споделям размислите си като социолог, стараейки се да се дистанцирам от битието си на бивш синдикален лидер и настоящ политик.

Дан Галин, GLI-Швейцария, представя встъпителен доклад

1. Горещите точки

Зоните, в които социалното напрежение прераства в открити сблъсъци, са множество, пръснати по целия свят. Но най-горещите точки днес, без съмнение, са Гърция и Египет.

„Опасната” СИРИЗА /в превод означава Коалиция на Радикалната Левица/.

За нея говори Лефтерис Кретсос, преподавател в университета Гринуич, Лондон. Той е активен член и консултант на СИРИЗА, често пътува до Гърция и работи за каузата на своята партия, която накара консервативните сили (не само в Гърция и ЕС, но и отвъд океана) да тръпнат за изборния резултат през юли т.г. Радикалната гръцка левица беше на косъм от победата; класира се втора, на близко разстояние от Нова демокрация, след един невероятен скок от 3 на 27% електорална подкрепа.

„СИРИЗА се появи като метеор” –з апочна встъплението си Лефтерис. И продължи: „Аз съм оптимист, няма как да ни спрат. Ние не сме изолирана група, а мощно съпротивително движение, което привлече най-активната част от гръцкото общество”. Ето и опорните точки в неговото изложение:

  • СИРИЗА се появи като политическа реакция на гръцката криза. Обвиниха ни, че ние, гърците, сме причинили кризата в еврозоната. Били сме мързеливи и алчни; наслаждаваме се на свръхзащита, не плащаме данъци и пр. Това беше удобно обяснение за финансовите елити, за да се прикрият злоупотребите на Голдмън Сакс, спекулативните дългови операции на европейски банки у нас, язвите на гръцкия капитализъм. Днес е ясно, че причините за европейската дългова криза са по-дълбоки и СИРИЗА допринесе за пробуждането на гръцкия народ;
  • Гръцката криза е икономически проблем, а не просто продукт на прекомерно харчене. Тя ни накара да проумеем откъде идват парите и кой ги е харчил – от данъци, от европейските фондове, от заеми на капиталовите пазари. По нашия път на самозащита тръгват и други страни от Средиземноморието. Големият пробив в системата на финансовия капитализъм приближава;
  • Единствено СИРИЗА успя да мобилизира недоволството на гръцките граждани, на младежите и работниците. Организирахме над 15 общи стачки; поведохме на съпротива възмутените, създадохме 45 нови профсъюзни структури и т.н. Само по този начин стана възможен изборният резултат от 27%, което ни направи втора политическа сила в страната;
  • Движението има една емблема: „Анти-остерити” (суровите мерки за затягане на коланите, наложени от т.нар. Тройка /МВФ, ЕК и ЕЦБ).”

Презентацията на Лефтерис Кретсос предизвика няколкочасова дискусия. Няма спор: появата на вътрешен, компетентен човек от СИРИЗА беше гвоздеят на програмата. Изглежда участниците в лятното училище разбраха посланието за оптимизма: гръцката гражданска мини-революция може да се окаже прототип за други страни със сходна ситуация; тя е отрицание на инерционното/ пасивно очакване, че елитите ще намерят сами, без граждански и синдикален натиск, изход от кризата. След време може и да стъпят на твърда почва, но крайният резултат ще е в полза на властимащите. Както впрочем се получи с парите на данъкоплатците, отишли за спасяване на закъсалите банки и корпорации, раздадени като бонуси на топ мениджмънта.

С Лефтерис и Бурсу: интервю за феномена СИРИЗА

 

Възползвах се от случая и направих подробно интервю с Лефтерис. Вижте извадка от неговите отговори:

В-с: В презентацията си каза, че СИРИЗА се е появила като метеор...

Л.К.: Да, но няма да изчезне подобно на метеорите. Разширяваме базата на гражданската подкрепа.

В-с: Каква е базата? Кой ви подкрепя?

Л. К.: На първо място младежите. Безработицата сред тях е над 50% и те търсят изход – за себе си и за своите семейства. Естествено, значителна част от работническата класа. Имаме и доста поддръжници от малкия бизнес, от самозаетите и безработните. Много са те и в градовете (в селата все още влияят други партии). Оформя се и интелектуалното ядро на СИРИЗА. Това е перспективен електорат, сред който ПАСОК и десницата загубиха влияние.

В-с: Може ли да очертаеш накратко генезиса на СИРИЗА.

Л.К.: Тя беше малка, 3-процентова партия, без сериозно влияние преди кризата. Но в нея влязоха активисти и лидери, които реагираха адекватно на взривно нарастващото недоволство в Гърция. Дотук минахме през четири фази на политическата борба:

> общи стачки: 15 на брой;

> гражданско неподчинение под лозунга: „Не плащайте” – такси, билети и пр.; както и окупиране на предприятия и фирми от работници и служители, които бяха масово уволнявани;

> „Движение на възмутените” – манифестации и окупация на централни публични места в Атина и други градове;

> Изборна кампания, довела до висок резултат от 27% подкрепа;

Алтернативата е налице. Това е „СИРИЗА” и нейната платформа за национализация; търсене на отговорност от спекулативния капитал и корумпираните политици; битката срещу социалната мизерия, която чака цял един народ.

В-с: Каза, че в СИРИЗА има синдикална фракция. Как се формира тя?

Л.К.: Да, общо в коалицията са 12 фракции. Синдикалната фракция е една от тях. Наред с новите профсъюзи, които създаваме, при нас дойдоха и радикално настроени членове и организации от ГСЕЕ, недоволни от политиката на конформизъм в миналото. Така че новият, радикален синдикализъм се ражда при нас.

Не бива да забравяме, че това не е абсолютно ново явление. Ние, в Гърция, имаме традиция в това направление, вкл. в политиката и синдикализма. Днес нещата се случват отново...

В-с: Как може да определим платформата на СИРИЗА? Достатъчно ли е да кажем, че партията е радикална левица?

Л.К.: Ние сме нещо повече от радикална политическа формация. СИРИЗА е коалиция, която се изправя срещу политиките „Остерити”, нейните проводници и местни агенти. Това не е само гръцки проблем. В условията на криза анти-остерити движенията обединяват, а не разделят. Затова сме популярни и ни търсят не само в Гърция, но и в Европа.

В-с: Какво представлява вашият лидер Алексис Ципрас?

Л.К.: Млад, 39 годишен. Бивш ръководител на младежката ни организация. Харизматичен и извънредно популярен лидер. Говори на нов политически език, отправя радикални послания, вярва в това, което казва...

Генезисът на гръцката политическа криза се коментира и от професор Кийт Евинг – Кингс Колидж, Лондон. Той е юрист и следи отблизо правните и институционалните преговори и спорове между Гърция и ЕС, респ. еврозоната. Проф. Евинг ползва друга оптика, за да обясни еволюцията на конфликтите в Гърция: валидността и спазването на европейското и международното законодателство.

Неговата диагноза е: кризата в Гърция е криза на легалността!

Аргументите в подкрепа на това мнение, рядко срещано в юридическите среди, бият в една точка: системно и съзнателно погазване на нормите на международното право. Погазването на правото се превръща в международен прецедент, когато през есента на 2011 г. специална мисия на високо равнище от МОТ – Женева посещава Гърция. Мисията е предизвикана от оплакване на синдикатите до МОТ.

Представителите на тази организация подготвят доклад, в който констатират ескалация от искания и препоръки, идващи от т.нар. Тройка за отмяна на действащи в Гърция международни регулации, превърнати в национални правни норми. По-конкретно:

-  отмяна на КТД;

-  изоставяне на секторните договаряния;

-  ограничаване на плащанията при майчинство;

-  орязване на заплати и пенсии и т.н..

Изобщо, чрез пакета „Остерити” се цели да се прехвърли тежестта върху наемния труд и пенсионерите. Големият губещ, констатира проф. Евинг, са жените!

Проф.Кийт Евинг: Имаме криза на легалността

Докладът на специалната мисия се потвърждава и от конкретните проучвания на група експерти, изпратени по-късно от МОТ. Експертите установяват, че под удар са поставени редица конвенции на МОТ /№28, №98 и др./, с което се цели да се задуши съпротивата на засегнатите работници и служители. „За мен като специалист по европейско право, ставащото в Гърция е колапс на колективното договаряне, на европейската система на индустриални отношения. Затова следва да говорим и за криза на легалността в европейски аспект. На практика Гърция е извадена извън законодателната система на ЕС. Вгледаме ли се в този факт, лъсва цялото двуличие на европейските институции, апелиращи за институционална стабилност, синхронизиране на националните законодателни практики и пр. Европейската законодателна система се оказа непригодна за условията на криза”. /Проф. Кийт Евинг/.

В заключение видният юрист препоръчва на младите лидери: „Имайте предвид, че съдът е форум за политическа борба. Съдиите са политически актьори – реагират на същия пресинг, както политиците. Протестните движения са хубаво нещо, но промените се случват, когато има закон и легитимни практики. Ползвайте европейските съдебни институции, за да атакувате суспендирането на международните и европейски правни норми в областта на индустриалните отношения. Използвайте и конкуренцията между двете институции /European Court of Justice и European Сourt of Human Rights/, за да оспорвате и оборвате нелегитимните мерки, налагани от ЕК и МФИ. Малките победи подготвят голямата.”

***

2. Египет: революцията свърши! В полза на кого?

Такъв е изводът, който правя за себе си, след като чух изложението на Камал Абас – Център за обслужване на синдикатите и работниците, Кайро. Оттук и въпросът, който зададох на моя нов египетски приятел: кой ще е крайният победител? Върху пост-революционната фаза беше фокусиран моят интерес и преди, когато бях на две поредни мисии в Тунис през 2011 г., по покана на NDI- САЩ.

С Камал участваме в един и същи панел, посветен на протестите срещу авторитарните режими (събитията от началото на 2011 г., известни като „Арабска пролет”). Камал направи анализ на последната фаза от революцията в Египет и събитията на площад „Тахрир”, привлекли в продължение на месеци световното обществено мнение.

Египет е втората страна след Тунис, която успя да навлезе във фазата на демократичен преход след свалянето на местните диктатори (Мубарак и Бен Али). Установявам, че събитията в Египет в навечерието на парламентарните и президентските избори силно напомнят тунизийския модел (сякаш един и същи сценарист е разпределил ролите и е подредил действията). И в двете страни чрез свободни избори на власт дойдоха ислямистите: В Тунис – партия „Енахда”; в Египет –Мюсюлманските братя.

Известно е, че религиозно оцветените политически власти не обичат синдикатите; така че и в Тунис, и в Египет работническите движения трябва да се готвят за нови, не по-леки битки за социални права. Същото се отнася и за гражданските и правозащитните движения, особено за тези, които отстояват правата на жените...

Сходствата между двете страни засягат и ролята на армията. В Тунис военните застанаха на страната на въстаналия народ и не стреляха срещу протестиращите на площад „Бургиба”. В Египет военните бяха своеобразен гарант срещу кървави ексцесии от рода на тези, разиграли се в Либия и Сирия. В Тунис военните отказаха да участват в политическите борби и изборите. Същото сториха и техните колеги в Египет. С една съществена разлика: според думите на Камал, сега в Египет предстои разделяне на богатството/ държавните активи. Между кого? Между военните и новата легитимна власт на ислямистите, които доминират в парламента и имат свой президент. Военният елит контролира над 30% от икономиката, главно в държавния сектор. Ще отстъпят или ще прибавят активи към своя патримониум пазителите на секуларните традиции е въпрос, чиито отговор ще научим в близко бъдеще.

Така че пост-революционният ранен стадий на арабския преход ще е сцена на икономическо противостоене и преразпределение на ресурси, както в Тунис, така и в Египет. И в следващите страни, които влязоха в ерата на арабските верижни революции. Както впрочем се получи и след „нежните” революции в Централна и Източна Европа след 1989 г.

И още един извод, който уточняваме с Камал: настъплението на неолибералната доктрина е основната/ глобална причина, която създаде условията за революцията в Египет; и която по всяка вероятност ще доминира в началото на прехода. „Мубарак водеше неолиберална политика срещу работниците и бедните. Когато избухнаха милионните протести стана ясно, че 99% от населението го ненавижда. За да не допуснем повторение на тази невиждана експлоатация, трябва да ограмотяваме политически нашите членове и симпатизанти. Всеки ден в Египет се създават нови профсъюзни организации. Държавните профсъюзи губят влияние,” заключава Камал.

3. Глобални протести-разнолики тактики

Лятното Училище в Манчестър беше представителен форум на практически всички значими протестни синдикални и граждански движения по света. От нагорещените зони отсъстваха само Чили и Канада. Това ми предостави уникален шанс да разговарям с активисти, консултанти и лидери на социалните движения, да съпоставя техните мнения с вече публикувани анализи на политолози и социолози, да проверя своите хипотези.

Какви са ключовите послания на моите събеседници? (Виж откъси от изявления и интервюта в карето по-долу).

3.1. „Вас може да не депортират, но нас – да!”

Присила Гонзалес, Национален алианс на домашните работници, САЩ

Такава е репликата, която лидерите на Алианса на домашните работници отправят към онези войнствено настроени активисти от Движението „Окупирай” в Ню Йорк, които предлагат да се отиде на открит сблъсък с властите. Извадих това изречение от контекста, защото като социолог то затвърди моите впечатления за хетерогенността на новите протестни движения – като социален статус, етнически произход и готовност за радикализация на публичните акции. Впрочем, именно тази специфика тревожи националните стратези и лидери, които търсят единение на различните потоци на протестиращите и нов тип солидарност на международно равнище. Тук е центрирана и тревогата на световно известни учени – анализатори и симпатизанти на социалните движения, какъвто например е Зигмунт Бауман.

Присила е доказан, успешен активист, организатор на синдикална формация. Тя не се вписва в класическите представи за индустриален синдикализъм, защото нейният Алианс обединява жени, работещи по домовете на заможни американци – като чистачи, готвачи, икономи и все по-често – социални асистенти на възрастни и деца. Бидейки имигрант, тя е извършила истински подвиг: за няколко години е създала организация, която в Ню Йорк наброява 2000, а в цялата страна – почти 10 000 души. Постига целта си да получи представителство на интересите на домашните работници (с посредничеството на AFL-CIO); да осигури по-добра социална защита (удивително – с подкрепата и на работодателите от семействата, наели домашни работници).

Нейната организация от самото начало участва в движението „Окупирай”. „До кога? До президентските избори наесен ли!,” питам Присила. „Докато променим страната,” беше нейният отговор!

3.2. „Трябва ни пан-европейска стачка”

Умберто Бандера, Испания /активист на швейцарската централа UNIA/

Това послание Умберто изстреля, след като чу лекцията на Пламен Димитров, президент на КНСБ. И тъй като апелът му предизвика множество въпроси, Умберто се обоснова защо мисли така: „Икономически и социални условия за обща стачка в Европа има; нужна е политическа воля и реална солидарност. Сега сме в началото. Мизерията настъпва навсякъде. „Банкстърите” са нашите общи врагове”. Логистиката на общата стачка не е трудна,  зная го от опит” (въпреки младостта си, Умберто има продължителен стаж като участник в протестни акции в Италия, Испания и други страни /бел. моя – КП/).

После даде за пример протестния поход на миньорите в Испания, прераснал в общи граждански протести. „Ако гражданите на Европа ни подкрепят, ще успеем,” призова Умберто.

Когато ме питат кой може да поведе „протестиращия европейски човек”, моят отговор ще бъде: такива като Умберто.

3.3. „Глобалният неолиберализъм си отива – да му помогнем това да се случи по-бързо”

Джошуа Мата, Алианс за прогресивен труд, Филипините

Джошуа е генерален секретар на Алианса – алтернативно социално движение, което се е зародило в средата на миналото десетилетие във Филипините. Изграждат мрежа от организации и вече имат зад гърба си първите национални протестни акции. „Започнахме ги преди да се роди Движението „Окупирай,” подчертава Джошуа.

После разговорът ни се насочва към глобалния нео-либерализъм. Младият лидер е учудващо зрял и балансиран за своите години. Проявява интерес към България и Източна Европа – какво може да научи от нас. Споделя, че моята лекция за тоталното настъпление на нео-либерализма като генератор и ускорител на кризата и за необходимостта от създаване на алтернативна икономическа мрежа и доктрина го е накарала да се замисли. „И у нас е така, обяснява той. „Няма университет или институт, който да са останали на работа икономисти, които изповядват теории, различни от тези на пазарния фундаментализъм. Изгониха ги от работа. Затова трябва да започнем отначало.”

3.4. Някой трябва да е първи, да се жертва!

Бурсу Аяр, Турция – Международна федерация на работниците от хранителната промишленост, Швейцария

„В Истанбул организирахме окупация на централния площад в защита на правата на тютюноработниците. Това беше преди да започнат верижните социални протести през 2011 г. Не беше лесно. Но нашата кауза беше забелязана от медиите, получихме и международна подкрепа. Наложихме част от нашите искания. После ми предложиха да работя за международните профсъюзи и аз приех,” такава бе кратката изповед на Бурсу.

Запита ме: „Защо синдикатите и техните лидери не получават алтернативни икономически анализи за кризата? Така преговорите и протестите ни ще станат по-ефективни.” Въпросът е повече от актуален!

3.5. „Транснационалните корпорации трябва да се променят. Начинът е: чрез натиск!”

Гизела Нюнхофер, Германия, Комуникационни работници на Америка!

Поинтересувах се що за формация е нейният Алианс и защо един немски синдикалист се ангажира с работническите права в Америка. Гизела поясни, че става дума за нова инициатива, идваща от Германия, където е седалището на Дойче Телеком; в САЩ има негови поделения. Само че корпоративните практики в социална Германия и неолиберална Америка се различават: В Германия немските синдикати от телекомуникациите сключват колективни трудови договори, водят активни преговори и залагат на социалното партньорство; в САЩ се отнасят към тези партньорски практики с подозрение и дори враждебно.

Тогава възниква идеята за трансатлантическото солидарно движение. Гизела е нов активист в него и слуша с интерес дискусията на участниците в Училището. Договаряме са да поддържаме връзка. Защото двойният корпоративен и банков стандарт вирее успешно в България. И от контактите като тези с Гизела и нейните партньори в Берлин и Ню Йорк може да се научи много.

***

4. Новото социално деление: раждането на прекариата!

Внимателният читател на моите „Импресии” вероятно е забелязал, че две теми се срещат при почти всички изказани мнения:

неолиберализмът и политиките „Остерити”;

настъплението на финансовия капитал срещу наемния труд;

И двете бележат началото на ново деление в съвременните общества. Предишното беше между труда и капитала. Сегашното е между финансовите елити (свръхбогатите олигарси) и останалите. Средната класа постепенно се претопява...

Вече живеем с новата символика на постмодерното капиталистическо класовоподобно деление: „99% срещу 1%”.

Явлението „Прекариат” е рожба на неолибералния капитализъм. „Прекариъс” в превод от английски означава „случаен”. Този епитет беше възприет за обозначение на онази взривно нарастваща част от трудоспособни лица, които нямат сигурна работа; лишени са от социална защита; прекариатите се препитават, движейки се от едно на друго работно място, задоволявайки се с ниски доходи, без гарантирано социално осигуряване. Говорител по тази тема на форума в Манчестер беше проф. Гай Стендинг.

 

С Гай – разговор преди дискусията, предизвикана от неговата лекция

С Гай се познаваме отдавна. Още в началото на 90-те години той посети България и прекара доста време с екипа на КНСБ на синдикалния терен във фабриките и мините. Преди да отпътува посетихме Родопския регион. Станахме приятели и съмишленици. Споделях доста от неговите критични бележки за показността в работата на международните организации.

Гай влезе в конфликт с ръководството на МОТ; в публикациите си критикуваше МКСП за нейната откъснатост от базата и новите индустриални и социални процеси. Публикува и книгата „Прекариатът: новата опасна класа”, която след 2010 г. нашумя в академичните и политическите среди и беше издадена в над 20 страни; по тази тема Гай Стендинг беше поканен да говори пред участници в движението „Окупирай Уолстрийт”; представи през април т.г. своята книга и в София, където беше по покана на сдружение „Хаспел”.

„Прекариатът е класа, която е в процес на възникване. Тя още не е станала класа за себе си,” заяви в отговор на един от многото въпроси проф. Гай Стендинг, след като изнесе своята лекция. Няма да се спирам подробно на нея, защото предстои издаването на споменатата книга и в България; интересуващите се ще могат да почерпят информация директно от извора. Но един стратегически въпрос в дискусията, състояла се на форума в Манчестър, не бива да се подминава. Имам предвид релацията „работническа класа – прекариат”.

Аудиторията в лятното Училище беше съставена предимно от хора с прогресивни, предимно леви убеждения; доминираха синдикални и граждански лидери и активисти. Да заявиш пред тях, че прекариатът настъпва тотално в света и фокусира върху себе си надеждите на социално подтиснатите и страховете на финансовите елити; че това е новата „опасна” класа, която може да преобрази индустриалния капитализъм и в същото време да не отдаваш традиционното значение на работническата класа, е истинско предизвикателство.

Гай Стендинг не е проповедник, нито революционен водач. Той отстоява правата на експлоатираните хора чрез занаята, който владее: на анализатор политикономист и социолог. Затова и не се зае да убеждава онези синдикалисти, които не се съгласиха с неговата теза за централността на новата класа „Прекариат” в глобалната трансформация на социалната структура на постиндустриалните общества. Старите синдикалисти са кръвно /родово и исторически/ свързани с работническата класа и с представителството на нейните интереси в преговорите и стачните борби. Как така изведнъж да си сменят базата! За сметка на това други, главно организатори на неформални работници и експерти по индустриални отношения, подкрепиха Гай Стендинг!

Дискусията за новата социално-класова структура продължава! И няма как тя да не се преплита с разбираемото за всеки полярно деление на 99 и 1%, за което стана дума по-горе. Прекариатът е подразделение на 99-те процента; от него най-вече дойдоха инициативите за социалните протести; сред младите хора от средната класа се формира натискът за разформироване на банково-финансовите елити и корпоративните мрежи, които превърнаха труда в поле на случайна професионална реализация и на тотална зависимост на работните места от мобилния спекулативен капитал.

„Следвайте парите! Следете глобалните капиталови потоци и реагирайте на краткосрочно таргетираните, ориентирани към свръхпечалби инвестиции,” такова би трябвало да бъде предупреждението към лидерите и активистите на новите социални движения, получили почетното звание „Протестиращият”.

5. Българското участие

Не случайно от България бяха поканени двама лектори: Пламен Димитров и моя милост. Пламен трябваше да говори за ситуацията в ЕКП и нейните антикризисни инициативи (поканата е признание и за активната роля на КНСБ в дейността на европейските синдикати); аз трябваше да коментирам настъплението на авторитаризма в централна и източна Европа с фокус върху България, Унгария и Румъния (анализ, базиран на моите теренни проучвания в региона, както и в Тунис).

Пламен Димитров – лекция пред млади лидери на протестни движения

5.1. Българският булдозер!

Позволявам си да започна отдалеч. В началото на юни от МОТ – Женева получих информация за изключително силното представяне на Пламен Димитров на дискусионен форум – като говорител на работниците, срещу неговия опонент от работодателските организации (апропо, това е „тя” – делегат от Арабския регион). Изпратеният до мен материал беше озаглавен „Българският булдозер срещу арабската принцеса”; в него се обясняваше как системно, настъпателно и аргументирано българският синдикален лидер е притиснал в ъгъла представителя на бизнеса, чиято глобална философия е нео-либерализмът. Този словесен двубой по време на юнската сесия на МОТ – Женева, коментира пред мен и Карен Пайп от Глобалния институт по труда – Женева. Явно случката се беше разчула из синдикалните среди в редица страни.

В България подобни изяви се пренебрегват от проправителствената преса. Всички знаем защо...

Това отклонение ми беше необходимо, за да напомня за авторитета, който лидерите от школата „КНСБ” са си извоювали по света. Той беше потвърден и в Манчестър, където Пламен Димитров направи един убедителен професионален анализ на институционалните, законови и социални битки в синдикална Европа. Няма да се спирам подробно на съдържанието на неговата лекция, но два момента заслужават специално внимание, защото предизвикаха активността на аудиторията:

Първият е за социалния диалог. Пламен Димитров и КНСБ са по традиция поддръжници на този европейски модел на регулиране на трудовите и социално-осигурителните отношения. Българските синдикати имат немалко успехи в преговорните процедури. Изживели са, обаче, и разочарования заради партньорска (главно правителствена) некоректност . Но не това беше дискусионната тема.

За пореден път установих, че когато става дума за европейския социален модел (най-вече за социален диалог), радикалното крило на синдикалното движение в Европа реагира остро критично; синдикалистите от Америка и Азия отиват още по-далеч: отхвърлят модела като... безполезен и показно институционален. Особено по време на криза... Тези реакции проличаха и на дискусията в Манчестър, която продължи и след като Пламен Димитров отпътува за Брюксел.

Вторият е за манифеста на ЕКП, приет неотдавна на форум в Атина. Пламен Димитров го определи като добър документ, въз основа на който може да се градят синдикалните, в т.ч. транснационалните солидарни действия. „Манифести от този род не водят до успех,” възразиха слушатели от САЩ и Испания.

Общ език и допирни точки по тези теми българският синдикален лидер имаше предимно с говорители от Швейцария, Белгия, Германия. „Българският синдикализъм вече есе е европеизирал. Споделяме с нашите събратя от Западна Европа едни и същи ценности; работим в сходни институции; отправяме послания на разбираем партньорски език,” това беше моето впечатление от първата част на българското участие. Ще допълня „Безпокойството ми идва от там, че по време на криза партньорският диалог се превръща в параван за силните – политически и финансово – на деня. А дните пред нас не вещаят спад в напрежението; напротив – всеки говори за протести и революции.”

5.2. Време е за нова политизация на синдикатите!

Такова беше основното послание в моята лекция пред аудиторията в Нордърн Колидж, Манчестър. Обосновах се защо мисля така и защо изповядвам това убеждение няколко години поред (предишната ми лекция на тази тема беше във Виена, на Европейския синдикален форум по повод 20-годишнината от началото на прехода).

Ето и аргументите:

Първо, през двете десетилетия на социално-икономическия преход синдикатите в Източна Европа не успяха да намерят надежден политически партньор. Бяха изпробвани всички варианти – от пълен неутралитет до припознаване на партньорска партия (главно от левите среди), но всички завършиха с провал. Причината е ясна: независимо кои са на власт, налагат крайно дясна, нео-либерална политика. Което в крайна сметка значи – антисиндикална!

Второ, кризата прати в историята мантрата за синдикатите като гаранти за социалния мир. Източноевропейците платиха двойна цена за тази несвойствена роля: веднъж като отлив на членска маса и обезсилване на протестиращата/ преговорна мощ; втори път – като масово обедняване и безработица, довела до деградация на наемния труд. В условията на повтарящи се рецесии и дългови кризи властовите елити не желаят истински, отговорен диалог. Те предпочитат или да го елиминират, или да го изпразнят от съдържание (виж анализа по-горе). При тази ситуация синдикатите имат само един печеливш ход: политизирайки своята дейност въз основа на социалните искания на губещите от кризата, да използват легитимните форми за влизане в законодателните органи и чрез тях да променят Системата, която генерира кризи.

Не е ли тази концепция твърде наивна и ли анархо-синдикална. Убеден съм, че не е! Доказателство – Бразилският модел!

Другият тематичен център в моята лекторска работа беше за нео-авторитарните режими и предизвикателствата пред гражданското общество, респ. синдикатите. Възнамерявам в най-скоро време да се върна към тази проблематика, и да я разработя в дълбочина. Инспириран съм и от живия отклик на младите лидери и активисти към темата, и особено – от поставения в упор въпрос: „Защо демократичният преход в Централна и Източна Eвропа завива в посока към авторитаризъм? Как да се противопоставим на тази реакционен обрат?”

Заключителното парти: южноафриканската песен „Защо съм социалист” в изпълнение на английски оркестър и млади лидери от Африка

Няма как да се бяга от отговора на този стратегически важен въпрос. Моята платформа от четири точки, която предложих на младите синдикални и граждански лидери , е следната:

1.    Атакувайте неравенството – чрез преговори, политическо представителство. Днешното крайно неравенство е продукт на финансовия капитализъм и причинител на кризата. Искайте да се отменят нео-либералните мерки и инструменти в сферата на преразпределението на доходите и активите: регресивните данъци, потиснатите/ замразени заплати и пенсии, отнетите социални плащания; спрените публични услуги; предлагайте мерки за растеж и нови работни места.

2.    Атакувайте с аргументи и публични кампании криминалното и колониално банкиране, спекулативните/ хазартни финансови сделки и техните агенти в световните и националните капиталови центрове. Най-опасният и безскрупулен враг на 99-те процента граждани са банково-финансовите елити и техните интернационални мрежи.

3.    Искайте корпоративните пари да бъдат извадени извън политиката. Така ще се пресече коренът на олигархическата надстройка и ерозията на демократичните системи, лишила гражданите от право на контрол върху властимащите.

4.    Напишете върху вашите трансперанти, знамена и петиции новия мобилизиращ слоган „Не, на остерити-политиките!”. Това е пътят за изграждане на общоевропейска и глобална платформа за настъплението на 99-те процента срещу агресивния нео-либерализъм.

Не претендирам, че съм единственият, който формулира подобни препоръки. Но съм убеден, че това е пътят към сливане на различните течения на протестиращите хора в един мощен поток, който ще промени Системата.

Лятното Училище беше закрито от Дейвид Спунър. Дейв представи Комисията за изработване на обща платформа. Тя ще бъде публикувана на сайта на GLI – както и всички материали от дискусиите. На раздяла си казахме: „Довиждане до следващото лятно Училище – догодина в Измер, Турция!” Беше съобщена и новината, че в България ще се разкрие клон от мрежата на Глобалния институт по труда, чиято програма ще покрива още Западните Балкани и страните от Черноморския басейн!

Форумът на младите протестни лидери завърши с интернационално парти. Изкушавам се да предам текста на песента, с която започна веселието: „Баща ми е градинар, майка ми готвачка. Ето защо аз съм социалист!” (откъс от химна на социалистите в Южна Африка. Песента беше изпълнена от африкански участници в Училището в съпровод на англо-шотландскти оркестър! /Виж снимката по-долу/).

* * *

 

Предварителни изводи

1.    Социалните протестни движения в света са уникален автономен феномен, чиято продължителност и обхват е трудно да се предвиди. Безспорно е едно: те са предизвикани от дълбоки социални причини, от многогодишно натрупване на социален взрив, произведен в условия на растящо неравенство, несигурност в работата, отсъствие на социална защита, липса на професионална перспектива за младите поколения и т.н. Другите двигатели на протестите – потъпканите свободи, дискриминацията, екологичните поражения и пр. са важни, но те играят по-скоро ролята на детонатори на верижните социални взривове.

2.    Глобалната криза извади наяве глобалните причинители на икономическите и финансовите сривове: спекулативните финансови, банкови и корпоративни елити. Те не действаха сами, а в коалиция със зависими и корумпирани политици, с подкрепата на казионни медии. Така олигархичният модел стана повсеместен.

3.    Врагът беше идентифициран и посочен от губещите: 1% свръхбогати, парадиращи с лукс и недосегаемост. Щом има конкретен, персонифициран обществен враг, неминуемо следват социални сблъсъци.

4.    Синдикатите по дефиниция работят в полза на зависимите от властта и капитала, онеправданите социални групи. Протестните социални движения върнаха на сцената идеята за синдикализма, изтласкана в периферията през десетилетията на неолиберална хегемония. Синдикалните движения обаче са разслоени: традиционните синдикати се активизират, ползвайки класическите инструменти: преговори и стачки; радикалните синдикати се включват в протестните движения; новите синдикати се появяват като алтернатива и обединяват около себе си губещите от кризата;

5.    Протестиращите граждани вече са наясно срещу какво издигат своя глас, окупират улици и площади, завземат фабрики и създават алианси в общностите. Нео-либералната доктрина и пазарният фундаментализъм, политиките за безкомпромисно затягане на коланите (т.нар. „Остерити”), са заклеймени навсякъде като опасна за нациите, дестабилизираща обществения живот и контрапродуктивна в условията на дълготрайна рецесия политико-икономическа платформа.

Пазарният фундаментализъм е в активно отстъпление, полагайки неимоверни усилия да отложи своя край. Синдикатите и прогресивните граждани (99-те процента) са единствените гаранти, че отстъплението ще бъде превърнато в Поражение.

проф. Кръстьо ПЕТКОВ
_______________

София – Манчестър

Глобален институт по труда, Лятно училище за млади лидери

Юли, 2012