RSS
Dec 11

Изкушенията на финансовите елити: от алчността до клептоманията е само една крачка

Международен „челен” опит и български „успешни” практики
Тези дни  адвокат Веска Волева изпрати до медиите фактологичен анализ на случаи на паралелно банкиране, който показва колко бързо в една солидна институция с традиционно висока репутация, каквато е Банката, са се разпространили метастазите на финансовите измами. Нейният материал публикувам по-долу като прикачен файл. Да се надяваме, че компетентните органи / най-вече прокуратурата/, ще обърнат внимание на скандалните факти.
Но сигналите на Волева, както и на множество разследващи финансови журналисти, пораждат изключително важни въпроси, които надхвърлят полето на криминологията. Става дума за  причините за срива на публичното доверие в банковите и финансовите /небанкови институции - процес, който се зароди преди 2008 г. , но навлезе в своя апогей в разгара на глобалната криза. Корените на това явление не може да бъдат разкрити, без да се проследи повсеместната ерозия на бизнес етиката, която порази пазарните системи както в развитите, така и в развиващите се страни.


*   *  *

Международният дебат
Първите сериозни анализи в тази / доскоро позабравена и второстепенна/  област на икономико-социологическата наука вече се появиха в САЩ и Европа. В дневния ред на дебата са няколко теми, свързани с икономическия морал:
Тема 1. Легитимността на т.нар. Bailouts, приложени като първа антикризисна мярка в САЩ, Англия, Германия, Ирландия, Белгия  и други страни, в които парите на данъкоплатците потекоха към банковите трезори, компресирани в многомилиардни „спасителни” пакети.
Част от финансовите инжекции бяха присвоени от топ-банкерите под формата на  умопомрачителни корпоративни бонуси. Което на свой ред породи два въпроса: единият - кой в крайна сметка печели от кризата?; другият - защо неизправните кредитополучатели /граждани, домакинства, фирми/ трябва да фалират, а мега-корпорациите – не! /Иначе казано, доколко състоятелна е максимата :”Too big to fail”/.
Тема 2. Аргументите на „пазарната” логика, която стои зад  странното решение на правителствата и централните банки: финансовите загуби следва се социализират, но печалбите по право се приватизират?
Не е ли адекватно на духа на добрия, старомоден и здравословен капитализъм обратното правило: както печалбите ,  така и загубите трябва да се приватизират, т.е. присвояват, плащат /като данъци/ и компенсират, само  по частен път – от собствениците и мениджмънта на банковите и финансови корпорации! Поне такива са заветите на Адам Смит, Макс Вебер и цяла плеяда гениални изследователи на капиталистичеката обществено-икономическа система.
Тема 3. Порочният кръг от ценности, които движат стратегиите и реакциите на финансовите елити през последните три-четири десетилетия : егоизъм-алчност-клептомания. Тази низходяща спирала в постмодерната еволюция на икономическия морал е един от непосредствените причинители на глобалната криза, която продължава пета година, без изгледи за скорошен и траен изход.
Но ерозиращото действие на спиралата не беше прекъснато; напротив, то беше ускорено в разгара на кризата, а деградацията - специално на финансовия и банковия морал - зарази цялата глобална капиталова архитектура. При това, без верижни санкции за нарушителите на закона и на исконните морални скрижали. Изключенията се броят на пръсти: съдебните процеси в Исландия, САЩ, Англия и др. страни / тук единствено исландският случай показа как едно гражданско общество и една държава са в състояние да внесат справедливост и нов ред в управлението на спекулативния и морално деградирал банков сектор/.

Българските  реалности:

парадоксът „Здрави банки-болни клиенти”!
На пръв поглед България може да претендира да бъде призната като източноевропейското изключение от институционалната и моралната криза, поразила англосаксонската и европейската банкова система.
Засега  у нас няма бейлаути на банки; първите стрес-тестове /между впрочем доста формални/ бяха успешно издържани; банките отчитат годишни печалби /макар и намаляващи/; депозитите растат и т.н. Само че делът на проблемните /лоши и необслужвани/ кредити набъбваше с  всяка поредна кризисна година, достигайки ¼ от всички отпуснати кредити; кредитната дейност /особено в частта на инвестиционните кредити/ е практически замряла; лихвите по кредитите са непосилни за бизнеса,  а по депозитите- спекулативно  високи...
Ако само това бяха проблемите, можеше да се изчака те да се решат автоматично, в резултат на един бъдещ, по-значим растеж в реалния сектор, на стабилизиране на еврозоната и на отдавна чакания „магически” ефект от фанатично поддържаната фискална дисциплина. Само че заболяването на българската банкова система не е от макроикономичско , а  от друго, ментално и морално естество.
Какво ми дава основание за подобна диагноза?
На първо място, шизофренното публично  поведение на медийно и правителствено влиятелни топ-банкери. Както личи от казусите / съдебни искове и дела на ощетени клиенти/ , описани от адвокат Веска Волева , същите тези банкови персони изпълняват едновременно две роли: а/ официална, на корпоративни мениджъри и б/ сенчеста, на частни лихвари и рекетьори.
Както казах, прокуратурата, БНБ и МФ би следвало да се произнесат доколко съвместими със закона са изпълняваните паралелни функции.
Гражданите – порядъчни клиенти на банките и жертви на финансовия рекет, имат право на самозащита. Специалистите в областта на феноменологията и психиатрията пък получават шанса да коментират един рядък случай на ролева дисфункция.
Подобна множественост на „Аз-а”/ на топ – банкерите/ най-вероятно е симптом на социопрофесионално заболяване, породено от нанаказуемата агресия и експресивност на тяхното Его . Само че от определен момент нататък раздвоението на професионалната личност може да се трансформира  в циклофрения /която следва бизнес цикъла/ или да деградира в хронично, трудно излечимо и опасно за околните, болестно състояние.
Затова финансовият стратег на правителството г-н Симеон Дянков е прав, когато ултимативно заяви, че банкерите имат две алтернативи: или доброволно ще прегърнат международните правила и стандарти за банкиране, или ще ги заставят чрез закона да се върнат от илюзорния /привилигерован/ свят , в нормалното русло на пазарната икономика. В случая Дянков действа по-скоро като финансов психо/терапевт, отколкото като институционален надзорник.
На второ място, моралната деградация на статуса на банкерите. От векове на тази професия се е гледало като на престижно /макар и малко скучновато/, солидно /без излишни рискове/, достолепно / в старомодния смисъл на думата/ , бизнес поприще. Тези качества произтичат от традиционните приписани ролеви функции на банковата гилдия: първата от които е- грижа за парите на спестителите; втората- кредитиране на бинеса; третата- правене на печалби, но  върху основата на разумно и отговорно изпълнение на първите две функции.
През последните десетилетия, стъпка по стъпка /после-пропаст след пропаст/ моралните устои на банковия занаят се сринаха. Доверието в банковите институции стигна поседното дъно. Разбира се, най-напред в  света на свободната /неолиберална/ дерегулирана пазарна икономика. После, в т.нар. възникващи пазарни системи, каквато е българската /само че в нашия случай раждането не се състоя на девствена територия, а в държава , чиито преход от планово към пазарно стопанство , беше белязан от безогледна надпревара за забогатяване/.
Тъкмо тук, и не без съдействието на международните институции, се изпусна от публичния контрол момента на задвижване на низходящата икономико-морална спирала. Бизнес-етиката се превърна във формален, рекламно платен етикет; моралните ценности на добрия капитализъм бяха пратени в архива на историята; професионално подготвени банкови мениджъри бяха заменени от партийно лоялни функционери и чисти самозванци.
Всичко това отвори пространство за  замяна на  предприемаческия егоизъм /разбираем, допустим, легитимен/  с безпределнна корпоративна и персонална Алчност.
Доскоро подобно твърдение можеше да се възприеме като безпочвен популизъм. Само че на алчността като двигател на финансовите и банковите спекулативни сделки вече са посветени стотици изследвания с множество емпирични доказателства.. Не друг,  а бившото банково божество Алън Грийнспан призна пред разследващата комисия на конгреса в САЩ, че е сгрешил , като е допускал, че самостойният интерес на банковите и бизнес- общностите ще ги предпази от саморазрушителни спекулативни операции. Не друг, а БНБ босът Иван Искров оправда алчността на банкерите, като заяви пред медиите , че не неговите подопечни, а клиентите били виновни за нанесените им финансови щети, защото не внимавали при подписването на договорите /и въобще, били банково неграмотни!/.
Егоизмът означава да преследваш и отстояваш собствения си интерес.Той е икономически здравословен, когато не възпрепятстваш /чрез закон или едностранно въведени правила на неравнопоставеност/  останалите икнономически контрагенти. Те също имат право да защитават своя частен интерес. Дори и да няма „win- win” ситуация, в подобна ситуация писаните и неписаните правила на пазарната конкуренция ще бъдат спазени.
Но когато върху легитимните доходи /заплати, дивиденти и корпоративни бонуси/ добавяш допълнителни печалби, начислени по собствено усмотрение и под въздействието на личен нагон за забогатяване , при това  заобикаляйки закона, това вече не е здравословен егоизъм, а необуздана алчност. Преведено на кокретния езика на парите, подобно поведение означава към годишната заплата от около 600 000 лева /колкото средно получава един български топ-банкер, по собствените им признания/ и към минимум още толкова парични добавки от бонуси и дивиденти, да организираш още една, сенчеста финансова дейност за допълнителни печалби. Така за година–две от  милионер ставаш мултимилионер и влизаш в света на приказките за  вундеркинди и гении, сдобили се с несметни богатства.
Именно такава, базирана на безконтролните импулси на алчността,  е мотивацията в криминалната групова схема за принудително събиране на вземания и на завоалирано рекетьорство, описана от адвокат Волева в нейното послание до медиите. Констатирайки тази връзка между ценностната деградация и институционалното престъпление, преминавам към следващия симптом на заболяването на българската банкова система.
Трето, провинциалният/балкански вариант на ограбване на банковите клиенти. Става дума за мащабна групова клептомания в действие, от ориенталски шуробаджанашки тип.
Кражби има навсякъде по бели свят- в богати и бедни държави, в периферни зони и глобални центрове, във върховната власт и в местните управи. Но такова безскрупулно и гротескно издание на клептоманската натура на банкови босове може би се среща единствено на Балканите.
Адвокат Волева го е описала безпристрастно и фактологически неоспоримо. Едни и същи мениджъри, наели се в гръцка и австрийска банка, получават солидни възнагражения от своите патрони /лигитимно гарантирани и закрепени в договор/ и от клиенти, изпаднали в беда и станали жертви на измами от същите тези банки
За спукулации и присвояване в големи мащаби от световно известни мошеници знаем –от  медиите и съдебните присъди /от сагата с легендарния спекулант и крадец Бърнард Мейдоф до нашумелия наскоро скандален случай с швейцарски банкер, издал валутно-лихвена тайна на съпругата си в леглото/. Но поне на мен не ми е известно в света на организирания капитализъм банкери да се занимават с рекет,  т.е. под носа на държавата и прокуратурата, под  прикритието на собствени, частни фирми - като събират принудително вземания от клиенти на своите банки; като преструктурират техни дългове и  отпускат нови, заробващи заеми . Не от банката, а от своята рекетьорска фирма /което означава да се занимават с неправомерно лихварство/.
Нека временно да оставим настрана  конкретните казуси, описани от Веска Волева. Да отложим засега и въпроса, колко и кои банкери от други банки практикуват същия занаят, характерен за финансовия ъндърграунд. Интересно е  обаче да се запитаме защо именно на Балканите, и в частност в България, винаги се намира почва за развихряне на криминален бизнес: при приватизацията - за безкешови транзакции и без последващи инвестиции; при хиперинфлацията- за светкавични 24 часови валутни спекулации; при външния дълг- за привилигеровани/посветени участия в сделките; при кредитирането- първо, за  безконтролно и едностранно определяне на лихвите и таксите; второ, за криминалното лихвоимство;
Моят отговор е: защото няма държава!
Ареал с обозначени граници, конституция, химн и държавен глава има; но държавността, като перманентно състояние на поддържане на правов ред и сигурност за икономическите агенти, е изчезнала или размита. На това му се казва „узурпирана държава”. Преди , през първата фаза на прехода, тя беше узурпирана от добре познатия  контингент на икономическата и политическа мафия, чието  острие бяха мутренскаите кохорти. Днес държавата е превзета от финансова олигархия, чиито авангард са  група топ-банкери, техни клакьори от средите на пазарните фундаменталисти и парламентарни лобисти, действащи без регламент.
Затова българо-балканската финансовата клептомания не е девиантно, а  изведено в норма бизнес поведение.
В нашия историко-географски регион на това явление едно време са му викали „келепир”. Днес го  определят като банков бизнес. Липсва само епитетът: ”Криминален”!

Проф. Кръстьо Петков

 

Добавете коментар


Защитен код
Обнови